Камила Лекберг - Проповедникът

Спомни си за някаква хартия, която бе видял, докато претърсваше чекмеджетата на писалището. Извади я от чекмеджето и внимателно я разгледа. Общински печат в единия край разкриваше подателя. Патрик пробяга с поглед няколкото редове и прочете името най-отдолу. После взе мобилния и се обади в управлението.

– Аника, Патрик е. Слушай, искам да провериш нещо.

Обясни ѝ накратко и добави:

– Човекът, с когото ще говориш, е доктор Золтан Щаба. Да, от раковото отделение. Обади се веднага щом научиш нещо.

Дните пред Шершчин и Бу безкрайно се точеха. Няколко пъти на ден, с надеждата да научат новини, звъняха в полицейското управление, но напразно. Щом лицето на Йени се появи по разлепените плакати, мобилните им телефони зазвъняха непрекъснато. Приятели, роднини, познати. Всички се тревожеха, но се опитваха да им вдъхнат надежда. Някои предлагаха да дойдат в Гребещад, но двамата твърдо отказваха. Сякаш се страхуваха да не стане по-лошо. Сякаш, ако стояха в караваната един срещу друг до малката масичка, Йени рано или късно щеше да мине през вратата и тогава щяха да се върнат към нормалния живот. И те седяха така, ден след ден, вглъбени в тревогата си.

Този ден бе дори още по-мъчителен от предишните. Цяла нощ Шершчин бе сънувала кошмари. Въртеше се и леглото, обляна в пот, а под клепачите ѝ се мяркаха трудно различими образи. Видя Йени няколко пъти. Най-вече като малка. У дома на тревата пред къщата. На плажа на един от къмпингите. Но тези образи през цялото време се разтваряха в други, тъмни, странни и необясними.

Когато на сутринта се събуди, в гърдите си усещаше тежест. Докато часовете минаваха и температурата в малката каравана се покачваше, тя седеше тихо до Бу, отчаяно опитвайки се да призове наново образа на Йени. Но вече не успяваше. Тогава я осени една ужасна мисъл. Вдигна поглед и го отправи към съпруга си. После каза:

– Вече я няма.

И щом го каза, почувства, че е истина.

Дните се сливаха един с друг като в мъгла. Тя беше изтезавана по начин, който считаше за невъзможен, и не спираше да се проклина. Ако не беше така глупава да тръгне на автостоп, може би това никога нямаше да се случи. Толкова пъти мама и татко ѝ бяха казвали да не се качва на чужда кола, но тя се чувстваше неуязвима.

Но това сякаш беше толкова отдавна. Йени се опита да извика отново онова чувство и да му се наслади, макар и за секунда. Чувството, че нищо на този свят не може да я докосне, че лоши неща могат да се случат на други, но не и на нея. Каквото и да станеше оттук нататък, тя никога нямаше да си върне онова чувство.

Лежеше на една страна и с протегната ръка дращеше по земята. Другата ѝ ръка бе неизползваема и тя раздвижи по-здравата от двете ръце, за да поддържа кръвообращението си. Сънуваше как подобно на филмова героиня се хвърля върху него и го надвива, когато слиза при нея, как го поваля на пода и побягва навън към родителите си. Хубав сън, но невъзможен. Та краката ѝ не можеха дори да ходят.

Животът бавно изтичаше от тялото ѝ и тя си представи как се просмуква в земята под нея и дава живот на организмите там долу. Червеи и ларви, жадно смучещи енергията ѝ.

Когато изтече и последната ѝ сила, помисли, че никога няма да има възможността да поиска прошка за това, че е била толкова непослушна през последните седмици. Надяваше се все пак да я разберат.

Държа я в прегръдките си дяла нощ. Ставаше все по-студена и по-студена. Мракът около тях сякаш се сгъстяваше. Надяваше се да се е чувствала в тъмнината така сигурна и доверчива, както се чувстваше той. Сякаш го обгръщаше голямо, черно одеяло.

За секунда мярна лицата на децата си. Но образите им му напомняха твърде много горчивата реалност и той бързо ги отхвърли.

Йоханес му бе посочил пътя. Той, Йоханес и Ефраим. Бяха триединство, открай време го знаеше. Деляха дарба, от която Габриел така и не получи нищо. Затова и никога нямаше да разбере. Той, Йоханес и Ефраим. Бяха уникални. Стояха по-близо до Бога, отколкото който и да е друг. Бяха специални. Така бе написал Йоханес в дневника си.

Не беше случайно, че именно той намери черния бележник. Нещо го бе насочило натам, към онова, което сметна за свое наследство от Йоханес. Трогваше го жертвоготовността, с която Йоханес се бе опитвал да спаси живота му. И ако някой можеше да разбере какво е искал да постигне баща му, това бе само той. Каква ирония, каква ненужна ирония. Тогава го спаси дядо му Ефраим. Болеше го, че Йоханес не бе успял. Съжаляваше, че момичетата трябваше да умрат. Но той имаше повече време, отколкото Йоханес. И нямаше да се провали. Ще опитва отново и отново, докато намери ключа към вътрешната си светлина. Онова, за което дядо Ефраим му бе казал, че е скрито у него. Точно като у Йоханес, баща му.