Камила Лекберг - Проповедникът

– Ами Солвейг и момчетата ѝ? Питахте ли тях? Живели са тук преди и може би знаят място, за което Марита няма представа?

– Страхотна идея. Нямаше ли списък до телефона в кухнята? Линда си носи мобилния, така че можем да стигнем до тях чрез него.

Мартин отиде да провери, върна се със списък, в който името на Линда бе ясно отбелязано. Патрик нетърпеливо зачака сигналите. След цяла вечност чу гласа на Линда.

– Линда, аз съм, Патрик Хедстрьом. Трябва да говоря със Солвейг или с Роберт.

– Вътре са при Юхан. Той се събуди! – радостно каза Линда.

С натежало сърце Патрик си помисли, че скоро няма толкова да се радва.

– Извикай някой от тях, важно е!

– Окей, с кого искаш да говориш?

Той размисли. Кой би познавал района, в който живее, по-добре от едно дете? Изборът бе лесен.

– С Роберт.

Чу как тя оставя телефона и отива да го доведе. Не разрешават да се внася мобилен в стаята, за да не се повреди апаратурата, успя да си помисли Патрик, преди да чуе глухия глас на Роберт в слушалката.

– Роберт е.

– Здравей, Патрик Хедстрьом. Слушай, питам се дали не можеш да ни помогнеш с едно нещо. Адски е важно – побърза да каже той.

– Добре, какво е то? – колебливо каза Роберт.

– Дали не знаеш някои други постройки върху земите около Вестергорден, освен онези, които са близо до къщата? Може да не е точно постройка, а подходящо място да се скриеш, ако ме разбираш. Но трябва да е доста голямо. Да побира повече от един човек.

Патрик ясно чу въпроса, който се оформяше в главата на Роберт, но за негово облекчение младежът нищо не попита. Само поразмисли и бавно отговори:

– Единственото, за което мога да се сетя, е старото бомбоубежище. Доста навътре е в гората. Като малки си играехме там, Юхан и аз.

– А Якоб? – попита Патрик. – Той знае ли го?

– Ами направихме веднъж тази грешка да му го покажем. И той веднага изтича да ни издаде на татко, който ни забрани да ходим там. Било опасно, така каза. И веселбата свърши.

След като получи описание как се стига дотам, Патрик бързо поблагодари и затвори.

– Мисля, че знам къде са, Мартин. Събираме се всички на двора.

Пет минути по-късно осем полицаи стояха навън под слънцето – четирима от Танумсхеде, четирима от Удевала.

– Имаме причини да вярваме, че Якоб Хулт се намира навътре в гората, в старо бомбоубежище. Вероятно държи там и Йени Мьолер. Не знаем дали е жива, или мъртва. Затова ще действаме, все едно че е жива, и ще бъдем извънредно внимателни в действията си. Ще се движим крайно предпазливо, докато открием убежището, после ще го обкръжим. При пълна тишина – остро подчерта Патрик и обходи хората с поглед, който задържа по-дълго върху Ернст. – Ще бъдем с извадени оръжия, но никой няма да предприема нищо без устна заповед от мен. Ясно ли е?

Всички сериозно кимнаха.

– От Удевала на път за насам пътува линейка, но те няма да карат с включени сини светлини, а ще спрат точно на входа на Вестергорден. Звукът се чува надалеко в гората и не искаме той да ни чуе и да разбере, че нещо се върши. Щом овладеем ситуацията, ще повикаме болничния персонал.

– Не трябва ли все пак да вземем някой санитар с нас? – попита един от колегите от Удевала. – Може да ѝ трябва спешна помощ.

Патрик кимна.

– Прав си, но нямаме време да чакаме. Сега по-важно е бързо да я локализираме. Да се надяваме, че през това време линейката ще пристигне. Окей, да тръгваме.

Роберт бе обяснил, че трябва да вървят през гората зад къщата и че след стотина метра ще намерят стълбата, водеща към бомбоубежището. Стълбата бе почти невидима, ако не знаеш къде точно се намира, и отначало Патрик за малко да я пропусне. Бавно се придвижваха към целта и след някой и друг километър му се стори, че нещо се мярка сред листата. Без да каже дума, се обърна и махна на мъжете зад себе си. Пръснаха се предпазливо около убежището, но все пак се чу лек шум. Патрик се мръщеше грозно на всеки звук и се надяваше дебелите стени да погълнат звуците.

Извади пистолета и с крайчеца на окото си видя, че Мартин направи същото. На пръсти се приближиха и внимателно пробваха вратата. Заключена. Мамка му, какво да правят сега? Нямаха инструменти със себе си, за да я отворят, и единствената им възможност бе да призоват Якоб да излезе доброволно. Патрик почука на вратата и веднага бързо се отмести встрани.

– Якоб, знаем, че си вътре. Настояваме да излезеш!

Никакъв отговор. Опита пак.

– Якоб, знам, че не си искал нарочно да нараниш момичетата. Направил си само това, което е направил и Йоханес. Излез да поговорим.