Камила Лекберг - Каменоделецът

Никлас се размърда неспокойно на стола, а по слепоочията му избиха капчици пот. Въпреки това се стараеше да запази привидно спокойствие и очевидно успя. Патрик се порази от невъзмутимия му и самоуверен тон.

– Да, сега си спомних. Взех си половин ден отпуск, за да огледам няколко къщи за продан. Не споменах на Шарлот, защото мислех да я изненадам.

Обяснението му прозвуча напълно правдиво, но Патрик усети напрежение в спокойния му глас. Не му повярва нито за миг.

– Бихте ли били по-конкретен. Кои къщи разгледахте?

Никлас се насили да се усмихне и изглежда, търсеше начин да спечели малко време.

– Трябва да си помисля. Не си спомням точно – заусуква го той.

– Едва ли има толкова много къщи за продан, че да не помните поне в кой квартал сте били?

Патрик продължи да го притиска с въпросите си и успя да го изнерви. Каквото и да е правил през въпросната сутрин, със сигурност не е бил на оглед на къщи.

Последва продължително мълчание. Без съмнение Никлас търсеше начин да намери спасение. Патрик забеляза как изведнъж силите му го напуснаха и той посърна. Може би най-сетне ще успеят да разберат нещо от него.

– Аз... – подхвана Никлас, но гласът му го подведе. – Не искам Шарлот да разбере – едва промълви той накрая.

– Не можем да ви обещаем нищо. Истината обикновено, рано или късно, излиза наяве, така че е по-добре да представите своята версия, вместо да я научаваме от другаде.

– Но как не разбирате. Ако Шарлот научи, това ще я съсипе...

Гласът му отново секна. И макар вече да се досещаше накъде бие Никлас, Патрик неволно изпита към него състрадание.

– Както вече казах, не мога да ви обещая.

Патрик изчакваше Никлас да преодолее страха си и да продължи. В съзнанието му изникна споменът за добрата мила Шарлот и съчувствието се смени с неприязън. Понякога се срамуваше заради принадлежността си към мъжкия пол.

– Аз... – Никлас се прокашля. – Имах среща.

– С кого? – попита Патрик, който беше изгубил надежда да привлече на помощ Ернст.

Обаче той вече беше отместил поглед от прозореца и наблюдаваше Никлас с нескрито любопитство.

– С Жанет Линд.

– Продавачката от магазина за подаръци в Галербакен? – уточни Патрик, а в паметта му изплува смътен образ на дребна, пълничка, тъмнокоса жена.

– Да. Това е Жанет. Ние... – той отново се поколеба. – Ние се срещаме от известно време.

– От колко време?

– Няколко месеца. Около три.

– Как успявате? – попита Патрик с искрен интерес.

Не можеше да разбере как хората намират време за изневери. И как се осмеляват, особено в такова малко градче като Фелбака, където стигаше някой да си остави колата за пет минути пред чужда къща, и мълвата веднага плъзваше.

– Понякога в обедната почивка, понякога казвах вкъщи, че ще закъснея. Друг път се извинявах със спешно посещение в дома на някой болен.

Патрик едва потискаше желанието си да го зашлеви, но в работата му нямаше място за емоционални изблици. Те бяха дошли тук, за да потвърдят алибито му.

– Значи, в понеделник взехте няколко часа почивка, за да се срещнете с... Жанет.

– Да – отвърна Никлас с пресипнал глас. – Казах, че след дълго отлагане ще посетя някои пациенти по домовете, но ако изникне нещо спешно, могат да ме намерят на мобилния.

– Но ние не можахме да се свържем. Опитахме се няколко пъти да позвъним чрез сестрата, но вие не отговаряхте.

– Забравих да го заредя. Батерията беше паднала, но аз не съм забелязал.

– В колко часа излязохте от кабинета си, за да се срещнете с любовницата си?

Последната дума подейства на Никлас така, сякаш някой го шибна по лицето, но той не възрази, а само разроши с пръсти косата си и каза уморено:

– Малко след девет и половина. От осем до девет имах час за телефонни консултации, а след това около половин час попълвах документи. Така че сигурно е било между девет и половина и десет без двайсет.

– А ние успяхме да се свържем с вас малко след един. Тогава ли се върнахте в поликлиниката?

Патрик се стараеше да говори спокойно, но не можеше да прогони мисълта, че Никлас е лежал в леглото с любовницата си, докато дъщеря му се е носела мъртва в морето. Откъдето и да го погледнеше човек, постъпката на Никлас Клинга беше отвратителна.

– Да, така е. Приемът на пациенти започваше в един, затова се върнах в един без петнайсет.

– Нали разбирате, че за да потвърдим думите ви, ще трябва да разговаряме с Жанет?

Никлас кимна покорно и отново повтори молбата си.