Камила Лекберг - Каменоделецът

Сервира им кафето и тръсна леко косата си, преди да седне на масата при тях. Сигурно беше упражнявала този жест многократно пред огледалото в тийнейджърските си години. И Патрик не можеше да не признае, че го беше усвоила до съвършенство.

– Shoot, нали така обикновено казват в американските филми.

Жанет се усмихна кисело и с присвити очи погледна Патрик.

Той с нежелание си призна, че разбира Никлас. И той самият бе прекарал години наред в блянове по красавиците на випуска. Това не се забравя. Не че би имал шанс с някоя от тях: висок, кльощав и отличник на всичкото отгоре – вписваше се идеално в отбора на посредствените и само от разстояние можеше да се възхищава на яките момчета, които бягаха от часа по математика, за да изпушат по някоя и друга цигара. Сега познаваше повечето от тях – бяха му един вид клиентела, а изтрезвителят постепенно се превърна във втори дом за мнозина.

– Току-що разговаряхме с Никлас Клинга и... – Патрик се поколеба, – и той спомена името ви.

– Аха, така значи – възкликна Жанет, очевидно без да се смущава от обстоятелствата, при които е споменавано името ѝ.

Тя продължи да наблюдава Патрик спокойно, изчаквайки го да продължи.

– Да, той твърди, че сте били заедно в понеделник сут-ринта, вярно ли е?

Тя повтори отработения си жест, тръсна още веднъж косата си и кимна.

– Да, вярно е. Бяхме вкъщи. В понеделник почивах.

– В колко часа Никлас дойде у вас?

Жанет се замисли, сведе поглед, разглеждайки ноктите си – дълги, с красив маникюр, и Патрик дори се зачуди как може да се работи с такива нокти.

– Някъде към девет и половина, струва ми се. Впрочем не! Сигурна съм, защото бях нагласила будилника за девет и петнайсет и още се къпех, когато Никлас дойде.

Жанет се изкиска и на Патрик му стана крайно неприятно. Представи си Шарлот, Сара и Албин, но очевидно мисълта за тях не обременяваше съзнанието ѝ.

– И колко време прекара при вас?

– Обядвахме към дванайсет, той трябваше да се върне на работа в един и си тръгна оттук към един без двайсет. Аз живея наблизо.

Тя отново изхихика и Патрик едва успя да прикрие неприязънта си. Ернст очевидно не изпитваше подобни чувства към Жанет. Дори напротив, колкото повече я гледаше, толкова по-сладострастен ставаше погледът му.

– През цялото време ли беше у вас? Дали не е излизал по някаква работа?

– Не – отговори тя спокойно. – Уверявам ви, че не е излизал.

Патрик погледна към Ернст и попита:

– Искаш ли да добавиш нещо?

Той поклати глава и Патрик прибра бележника си.

– Сигурно ще трябва да ви зададем още въпроси, но засега това е всичко.

– Добре, надявам се, че съм могла да ви помогна – каза Жанет и се изправи.

През цялото време не спомена нито дума за смъртта на дъщерята на любовника си. За това, че детето е било убито, докато тя се е търкаляла в леглото с баща му. Липсата на каквато и да било съпричастност изглеждаше зловеща.

– О, да, разбира се – отсече Патрик и свали якето си от облегалката на стола.

Преди да излязат, той се обърна и я видя да подрежда масите. Тананикаше си някаква мелодия, но не успя да чуе каква.

Шарлот обикаляше приземния етаж, където живееха през последните месеци. Мъчителната болка в сърцето не ѝ даваше покой. Съвестта я гризеше, че е оставила Албин на грижите на майка си, но в скръбта ѝ нямаше място за него. В усмивката и в сините му очи виждаше единствено Сара. Толкова много приличаше на нея като малка. Болеше я да усеща плахостта и несигурността му. Сякаш Сара беше попила енергията, предназначена за двете деца. Но Шарлот знаеше истинската причина. Тайната я глождеше отвътре. Тя обаче се надяваше, че всичко някак ще се нареди.

Съжаляваше, че вчера сподели съмненията си с Ерика. Сега те с Никлас ще се помирят и сближат, а нейната подозрителност само влошава нещата. Тя виждаше, че и той страда, и ако тази трагедия не им помогне да преоткрият своята близост, с тяхното семейство е свършено.

След като се освободи от унеса на успокоителните лекарства, започна да се надява, че Никлас ще се промени, че ще стане нежен, грижовен и обичлив съпруг. Преди виждаше у него проблясъци на подобни чувства и затова го обичаше. Сега мечтаеше само за едно – да се опре на него, да му позволи да се прояви като по-силния от двамата. Но това така и не се случи. Никлас се затвори още повече в себе си, бързаше да се върне на работа, изостави я сама сред руините на разбития им живот.

Шарлот изведнъж се наведе и се спря като закована. Беше помолила Никлас да прибере всичките вещи на Сара и той отдели цяла сутрин, за да ги подреди в кашони и да ги качи на тавана. Но явно беше пропуснал нещо. Старото мече на Сара се подаваше изпод леглото. Именно него бе настъпила Шарлот. Тя го вдигна внимателно и седна на леглото, за да не се строполи на пода. Козинката му ѝ се стори сплъстена. Сара не ѝ позволяваше да го изпере и сега то ѝ приличаше на уличен побойник. Дори излъчваше някаква странна миризма. Сигурно не би я премахнала нито пералната машина, нито уханието на перилния препарат „Ариел“. Едното му око липсваше и Шарлот напипа стърчащите на мястото му конци. От два часа не беше плакала – това ѝ се случваше за първи път, откакто полицаите ѝ съобщиха за смъртта на Сара. Усети как плачът се надига в гърлото ѝ. Тя притисна мечето до себе си, легна на леглото и се разрида.