Камила Лекберг - Каменоделецът

Ернст премълча. Патрик извади мобилния си телефон и се обади, за да осигури заповед за обиск и да извика техниците от Удевала. В ушите му още звучаха думите на Ернст, докато се опитваше да ускори процедурата. Обещаха му да дойдат още същия следобед.

Патрик с въздишка запали колата и даде заден ход. Не можеше да спре да си мисли за пепел. И смърт.

Фелбака, 1924

Мразеше живота си. Дори повече отколкото предполагаше, когато се преселваше в новата си къща. И в най-необузданата си фантазия Агнес не би могла да си представи такава бедност и мизерия. Не стига това, но и тялото ѝ се изду като балон и я караше да се чувства грозна и тромава. В летните жеги постоянно се потеше, а добре поддържаната ѝ коса сега висеше на сплъстени кичури. Най-силно мечтаеше съществото, което я накара да се превърне в подобно отблъскващо чудовище, да напусне тялото ѝ. Но в същото време мисълта за раждането я изпълваше с ужас.

Съвместният живот с Андерш също беше истинско мъчение. Същински мухльо! Все я гледаше с кучешки поглед и просеше внимание. Знаеше, че другите жени я презират, защото за разлика от тях не прекарваше времето си в чистене на гнусното си жилище и обгрижване на неблагодарния си мъж. Как изобщо можеха да очакват да се държи като тях? Тя беше нещо повече, момиче от сой с изискани обноски. Странно би било, ако Андерш поиска от нея да пълзи на четири крака по дървения под с парцал в ръка или пък да тича до каменоломната да му носи обяд. Той още имаше наглостта да я кори, че не умее да харчи разумно мизерната му заплата. Състоянието ѝ не позволяваше да се натоварва, а и всеки път щом отидеше до магазина, ѝ се приискваше да си хапне нещо сладичко. Това не беше причина да вдига олелия, че е похарчила парите за сладкиши, вместо да пести за масло или брашно.

Агнес въздъхна и вдигна подпухналите си крака на табуретката пред себе си. Колко вечери бе прекарала тук, пред единственото малко прозорче, унесена в мечти за друг живот. Ако баща ѝ не беше такъв инат. Понякога си мислеше дали да не отиде в Стрьомстад, да се хвърли на колене пред него и да го помоли да се смили над нея. Ако знаеше, че има най-малък шанс за успех, отдавна би го направила. Но тя познаваше толкова добре баща си и чувстваше, че не си струва дори да опитва. Трябваше да измисли друг начин да се измъкне от калта, а докато се появи подходящ случай, търпеливо да чака.

Чу приближаващи стъпки. С въздишка разбра, че Андерш се прибира. Ако си въобразява, че на масата го чака вечеря, дълбоко се лъже. Като си помисли на какви болки и страдания е подложена, носейки бъдещото му дете, той би трябвало да ѝ сготви вечеря. Не че вкъщи имаше нещо за ядене. Парите свършиха още първата седмица, а до следващата заплата оставаха цели седем дни. Но нали беше толкова близък със семейство Янсон от съседната стая, можеше да иде да поиска комат хляб и малко продукти за супа.

– Добър вечер, Агнес – поздрави я Андерш, влизайки.

Макар да бяха женени вече от половин година, той все още не можеше да почувства жилището им като свой дом и сега се спря объркан на прага.

– Добър вечер – изсумтя Агнес и се намръщи при вида на прашните му дрехи. – Толкова мръсотия влачиш всеки път. Поне можеш да се събуеш.

Андерш послушно свали обувките си и ги остави зад вратата в коридора.

– Има ли нещо за ядене? – попита той, а Агнес опули очи, сякаш от устните му се откъсна най-страшна ругатня.

– Да не би да ти приличам на жена, която да стои до печката и да ти готви? Едва се държа на краката си, а ти искаш яденето да те чака на масата, когато се прибереш. А и с какви пари да го купя? Мизерните грошове, които носиш вкъщи, не стигат, за да се храним по човешки, а сега вече нямаме нито едно йоре. На всичкото отгоре въшливият търговец отказва да ни дава на кредит.

При споменаването на думата „кредит“ Андерш се намръщи. Мразеше да взема заеми, но през тази половин година, откакто живееха заедно, Агнес постоянно го правеше.

– Мислех да поговорим за това...

Андерш замълча и Агнес веднага усети приближаващата неприятност. Такова начало не обещаваше нищо добро.

Андерш продължи:

– Мисля, че е най-добре от сега нататък аз да се разпореждам с парите.

Дори не я погледна в очите, като ѝ го каза, а в гърдите ѝ се надигна истинска ярост. Какво е намислил? Нима ще ѝ отнеме и последната радост в живота?

Без да осъзнава приближаващата буря, Андерш каза:

– И сега ти е трудно да ходиш до магазина, а след като се роди детето, съвсем няма да можеш да се откъснеш от къщи. Затова е най-добре аз да се грижа за покупките.