Камила Лекберг - Каменоделецът

Без да пророни нито дума, тя скочи, втурна се към вратата и я тръшна след себе си. Пое си дълбоко дъх, а мразовитият въздух опари гърлото ѝ. След малко пулсът ѝ се успокои.

Моника предпазливо надникна през прозореца. Морган отново седеше с лице към компютъра. Пръстите му бягаха бързо по клавишите. Майка му буквално притисна лице до стъклото и впи поглед в тила му. Обичаше го толкова силно, до болка.

Най-много от всичко обичаше да чисти. Останалите в семейството твърдяха, че това е мания, но нея не я интересуваше. Само да не ѝ се бъркат и да не се опитват да ѝ помагат.

Лилиан започна както обикновено от кухнята. Всеки ден повтаряше една и съща процедура. Бършеше всички повърхности със сух парцал, после пускаше прахосмукачката и миеше пода, а веднъж седмично изпразваше чекмеджета и шкафове, за да ги избърше отвътре. След като приключеше с кухнята, продължаваше в коридора, дневната и верандата. Не можеше да почисти само малката гостна на първия етаж, където спеше Албин. Щеше да се заеме с нея по-късно.

Лилиан помъкна прахосмукачката нагоре по стълбите. Стиг искаше да ѝ купи друга, по-малка, но тя категорично отказа. Тази ѝ служеше вярно вече петнайсет години и все още беше като нова. Не може да се сравнява с модерните боклуци, които се разваляха на всеки три месеца. Но наистина беше и доста тежичка. Лилиан се изкачи задъхана до втория етаж. Стиг беше буден и се обърна към нея.

– Преуморяваш се – прошепна той.

– По-добре така, отколкото да седя със скръстени ръце.

Това беше обичайният им разговор. Стиг я молеше да не се преуморява, а тя му отвръщаше с някоя бодра реплика. Щеше да запее друга песен, ако Лилиан остави на другите да се грижат за чистотата. Без нея щяха да затънат в мръсотия. На всички им беше ясно, че тя поддържа огъня в домашното огнище. Биха могли поне понякога да проявят малко благодарност. Но вместо това непрекъснато ѝ мърморят да не се претоварва. Лилиан усети как старото, добре познато раздразнение се надига в гърдите ѝ. Влезе при Стиг и забеляза, че днес бе по-бледен от обикновено.

– Днес не изглеждаш много добре – каза тя и повдигна леко главата му, за да издърпа възглавницата. Поотупа я малко и отново я върна на мястото ѝ.

– Да, днес не ми е ден.

– Къде те боли най-много? – попита Лилиан и седна на ръба на леглото.

– Навсякъде – отвърна Стиг уморено и се опита да се усмихне.

– Не можеш ли да кажеш по-точно – попита раздразнено тя и го погледна изчаквателно.

Пръстите ѝ зашариха по одеялото му, разглаждайки гънките.

– Коремът – каза Стиг. – Болката ме яде отвътре, ту по-слабо, ту по-силно.

– Трябва довечера Никлас да те прегледа. Не можем да те оставим да лежиш така!

– Само не ме пращайте в болница – замоли се Стиг и дори замаха с ръце.

– Това зависи от Никлас, а не от теб – Лилиан отскуба две пухчета от одеялото и огледа внимателно стаята. – Къде е подносът със закуската?

Стиг посочи към пода. Лилиан се наведе, за да го види.

– Не си ял нищо – намръщи се недоволно тя.

– Не ми се ядеше.

– Ако не се храниш, никога няма да се оправиш. Ще сляза да ти приготвя доматена супа. Трябва да се подсилиш.

Стиг само кимна. Беше безсмислено да спори с нея, когато е в такова настроение.

Токчетата ѝ затропаха нервно надолу по стъпалата. Всичко беше на нейния гръб.

Когато Мартин и Йоста се върнаха в участъка, в стаичката на дежурния нямаше никого. Сигурно Аника беше излязла на обяд. Мартин видя на бюрото ѝ купчина бележки с нейния почерк: вероятно първите записи по сигналите на гражданите.

– Смяташ ли да обядваш? – попита Йоста.

– Не още. Може би към дванайсет?

– Дотогава ще пукна от глад, но не ми се яде сам.

– Значи, се разбрахме – промърмори Мартин и влезе в кабинета си. Докато пътуваха насам, му хрумна нещо. Отвори телефонния указател и намери нужния номер. – Търся Ева Нестлер – каза той на телефонистката, но линията беше заета и се наложи да чака.

Както обикновено, в слушалката прозвуча някаква елементарна мелодия, която след малко дори започна да му харесва. Мартин погледна часовника си: чакаше вече петнайсет минути. Реши да почака още пет и да се обади по-късно. Но в този миг от другата страна чу глас.

– Ева Нестлер.

– Здравейте, казвам се Мартин Молин. Не знам дали ме помните. Срещахме се преди няколко месеца във връзка с едно разследване за сексуален тормоз над дете. Обаждам ви се от полицейския участък на Танумсхеде – побърза да добави той.

– А, да. Вие работите заедно с Патрик Хедстрьом – спомни си Ева. – Точно така. Преди поддържах контакт с Патрик, но и с вас сме се срещали.