Камила Лекберг - Каменоделецът

И тя се разсмя толкова силно, че гърдите ѝ се разлюляха.

От закръглената ѝ фигура личеше, че очевидно си позволява доста неща, но в същото време беше стилно облечена, а побелялата ѝ коса беше късо подстригана и подредена в прическа, която беше и модерна, и прилягаше на възрастта ѝ.

– Значи, искате да знаете повече за синдрома на Аспергер?

– Да, днес за първи път чух за това понятие и то силно ме заинтригува – обясни Мартин и набоде на вилицата си една скарида.

– Да, диагнозата ми е позната, но никога не съм работила с подобни пациенти, затова ми се наложи да попрочета малко, преди да дойдете. Кажете ми какво по-конкретно ви интересува. Иначе мога да ви говоря с часове.

– Ами – Мартин се замисли – можете ли да ми обясните накратко какви са характерните симптоми. Как разбирате, че става дума именно за това?

– Първо, тази диагноза е сравнително нова. Появи се за първи път преди петнайсетина години, но има много документирани случаи от доста по-рано. Носи името си от Ханс Аспергер. Мнозина учени смятат, че самият той е страдал от същия функционален проблем.

Мартин кимна и я остави да продължи.

– Става дума за разновидност на аутизъм, но с нормален или висок коефициент на интелигентност.

Точно както му беше казал и Морган.

Ева продължи:

– Трудността при диагностицирането на синдрома на Аспергер идва оттам, че симптомите се проявяват различно у всеки и се разделят на много подгрупи. Някои хора се затварят в себе си, което е по-характерно за класическия аутизъм, докато други са изключително активни. Затова заболяването се открива доста късно. Родителите понякога се притесняват, че детето им се държи странно, без обаче да могат да опишат конкретния проблем. А децата с този синдром, както вече ви казах, се различават силно едно от друго. Някои от тях проговарят твърде рано, други твърде късно, същото се отнася и за прохождането, и за почти всички останали етапи на развитието. Обикновено проблемите им проличават ясно едва след като тръгнат на училище, но често ги диагностицират погрешно с АДХД.

– В какво се изразяват проблемите им тогава?

Мартин дотолкова се впечатли от думите ѝ, че дори заб-рави за салатата. Преди да кандидатства за полицейската академия, се колебаеше дали да не запише психология и сега понякога се питаше дали изборът му не се оказа погрешен. Нищо не можеше да събуди интереса му така, както човешката психика и свързаните с нея заболявания.

– Най-яркият пример са трудностите в общуването. Поведението на тези деца винаги се отличава от това на останалите, сякаш не разбират общоприетите правила. Повечето от тях са неспособни да лъжат и винаги казват каквото мислят, което води до усложнения. Освен това те са изключително егоцентрични. Трудно възприемат чуждите чувства и преживявания и се интересуват само от собствените си нужди. Обикновено не изпитват необходимост от общуване. Ако им се случи да се заиграят с други деца, винаги искат да командват или пък напълно се подчиняват на волята на другите, което е по-характерно за момичетата. Друг ярък симптом е развитието на някакъв специален интерес, който напълно ги поглъща. Хората, които страдат от Аспергер, имат изключителен усет за детайлите и обикновено научават всичко от любимата си област. В началото може да привлекат вниманието на възрастните с богатите си познания, но интересите им са толкова ограничени и маниакални, че накрая околните започват да изпитват отегчение. В училищна възраст започват да се проявяват ясно изразени натрапчиви мисли и действия. Някои неща могат да вършат само по строго определен начин и принуждават околните да следват правилата им.

– А що се отнася до езика? – попита Мартин, като си спомни странния начин, по който се изразяваше Морган.

– Да, езикът също е важен индикатор. – Ева изгреба и последните остатъци от салатата, преди да продължи. – Това е една от най-големите трудности, които хората със синдрома на Аспергер срещат в ежедневието си. Когато общуваме, обикновено използваме много повече изразни средства от думите, като например езика на тялото, мимиката на лицето, мелодиката на изреченията. Поставяме интонационни акценти, използваме метафори и сравнения. Всичко това представлява трудност за носителите на синдрома на Аспергер. Да вземем например израза „този път може да прескочим кафето“. Те ще го възприемат напълно буквално. Дори не могат да забележат, че собствената им реч се различава от речта на другите хора. Затова говорят или много тихо, почти шепнешком, или много силно, дори крещят. Освен това речта им звучи еднообразно и монотонно.