Камила Лекберг - Каменоделецът

Последва кратко мълчание.

– С какво мога да ви помогна?

– Запозната ли сте със синдрома на Аспергер?

– Да, познавам тази диагноза.

– Имаме един човек... – започна Мартин, без да знае как да се изрази. Морган не беше заподозрян, по-скоро представляваше интерес за разследването. Замисли се и продължи: – В момента работим по един случай и ми е нужна повече информация за този синдром. Бихте ли могли да ми помогнете?

– Да вииидим – проточи Ева. – Ще ми трябва малко време да опресня знанията си. – Мартин чу как тя прелиства някакви страници, сигурно преглеждаше бележника си. – Днес си освободих един час след обедната почивка, за да си свърша някоя работа, но щом полицията има нужда... – Ева продължи да разлиства. – Иначе до вторник нямам нито една свободна минута.

– Колкото по-рано, толкова по-добре – побърза да се съгласи Мартин.

Всъщност се надяваше да получи информацията по телефона, но не му пречеше да отиде и до Стрьомстад.

– Тогава да се видим след около четирийсет и пет минути?

– Добре – потвърди Мартин. После му хрумна да попита: – Да купя ли нещо за обяд?

– Да, защо не? Един вид бонус, дето плащам данъци. Шегувам се – побърза да добави тя, притеснена, че полицаят може да я разбере погрешно.

– Няма страшно – засмя се Мартин. – Имате ли някакви предпочитания относно храната, която ще платя с парите на данъкоплатците?

– Нека да е нещо по-леко. За предпочитане салата. Повечето хора пазят диета преди лятото, но аз съм все наопаки. Искам да се вталя за зимата.

– Значи, салата – каза Мартин и приключи разговора.

Взе якето си и преди да излезе, мина през стаята на Йоста.

– Слушай, ще трябва да отменим обяда. Заминавам за Стрьомстад, за да поговоря с Ева Нестлер, психоложката, която ни консултира. – Йоста направи такава физиономия, че Мартин побърза да добави: – Разбира се, ако искаш, можеш да дойдеш с мен.

Йоста се подвоуми дали да не приеме предложението, но в това време навън се изля такъв пороен дъжд, че той поклати глава.

– Не, в никакъв случай. Ще си остана тук. Ще се обадя на Патрик и Ернст да ми донесат нещо за хапване.

– Добре, както искаш. Аз ще тръгвам тогава.

Йоста вече се беше обърнал гърбом и дори не му отговори. Мартин се поколеба за миг на изхода, но вдигна яката на якето си и се затича към колата. Измокри се до кости, макар че тя беше съвсем наблизо.

След половин час вече паркираше на крайбрежната улица на няколко крачки от работата на Ева. Офисът ѝ се намираше в сградата на полицейското управление на Стрьомстад. Мартин си помисли, че имат много общи неща в работата. На полицаите все по-често им се налагаше да прибягват до услугите на психолог, например в случаите на телесно насилие, когато жертвите се нуждаеха от професионална помощ след приключване на разследването. В общината нямаше други психолози, освен Ева и тя се ползваше с репутацията на много квалифициран специалист. Патрик говореше за нея със суперлативи и Мартин се надяваше тя да успее да му помогне.

Всъщност не беше съвсем сигурен защо я потърси. Морган не беше заподозрян, но странното му поведение толкова го впечатли, че поиска да научи повече. За първи път чуваше за синдрома на Аспергер, а едва ли щеше да му навреди да обогати познанията си.

Изтръска якето си, преди да го закачи в гардероба. Ризата му също бе мокра и той трепереше от студ. В найлонова торбичка носеше две салати от кафене „Кафедопет“.

Секретарката в приемната очевидно беше предупредена за идването му, защото веднага му кимна и му посочи вратата с табелката на Ева Нестлер. Мартин почука учтиво и отвътре го поканиха да влезе.

– Здравейте, направо долетяхте. – Ева погледна часовника си. – Надявам се да не сте превишили разрешената скорост.

Погледна го строго, а полицаят се разсмя.

– Не се безпокойте. Освен това знам, че полицаите са заети днес на друго място – прошепна той заговорнически и ѝ намигна.

Спомни си, че тази жена му хареса още при първата им среща. Имаше дарбата да накара всекиго да се отпусне в нейно присъствие. Това беше ценно качество при нейната професия.

Мартин остави обяда им на малката масичка.

– Надявам се да не съм сбъркал със салатата със скариди.

– Да, чудесен избор – успокои го Ева, стана от бюрото и седна на един от четирите стола край масичката. – Всъщност защо се залъгвам – продължи тя, докато изсипваше малкото бурканче сос върху салатата. – Като се има предвид колко е калоричен този сос, спокойно можех да изям един хамбургер. От психологическа гледна точка, разбира се, салатата се възприема като по-полезна храна. Така ще имам оправдание да си хапна някой сладкиш довечера.