Камила Лекберг - Каменоделецът

Агнес толкова се вбеси, че загуби дар слово, но бързо се окопити и му каза всичко, което мислеше за това решение. Видя го как се гърчи от срам, че цялата барака чува обидните ѝ думи, но това не я интересуваше. Нямаше значение какво мислят кокошките за нея, важно беше да даде на Андерш да разбере какво мисли тя за него.

Но за нейно учудване въпреки крясъците ѝ, той не отстъпи. За първи път настоя на своето и я остави да се навика. А когато най-сетне тя се видя принудена да направи пауза, за да си поеме дъх, го чу да казва спокойно, че може да крещи, докато не прегракне, но това няма да промени нищо.

Агнес усети как дишането и пулсът ѝ се учестиха, как ѝ причерня от яд. Баща ѝ винаги отстъпваше, когато я видеше да се задъхва от плач, но Андерш продължи да я гледа спокойно, без дори да направи опит да я успокои. В следващия миг силна болка преряза корема ѝ и тя замълча ужасена. Искаше ѝ се да си отиде вкъщи, при татко.

Сърцето на Моника се сви от ужас.

– Значи, са идвали от полицията?

Морган кимна, без да откъсва поглед от екрана. Майка му знаеше, че е дошла в неподходящ момент. Сега беше време за работа и не биваше никой да го прекъсва. Въпреки това тя не можа да се въздържи. Започна притеснено да пристъпва от крак на крак. Изпита желание да го хване за раменете и да го разтърси, да го накара да ѝ разкаже всичко, без да му задава безброй уточняващи въпроси, но знаеше, че е безполезно. Трябваше да прояви търпение както обикновено.

– Какво искаха?

Морган отново отговори, без да сваля очи от екрана, а пръстите му продължиха да бягат бързо по клавиатурата.

– Питаха за умрялото момиче.

Сърцето ѝ буквално прескочи няколко удара. Попита го с пресипнал глас:

– Какво точно?

– Дали съм я видял онази сутрин.

– А ти видя ли я?

– Какво да съм видял? – отвърна Морган отнесено.

– Видя ли я?

Синът ѝ пренебрегна въпроса.

– Защо си дошла сега? Нали знаеш, че работя. Обикновено ме посещаваш, когато почивам.

Силният му креслив глас не прозвуча гневно, той просто констатираше факта. Майка му не беше спазила дневния режим, беше нарушила ритъма му на работа и затова той беше толкова учуден. Но тя нямаше търпение да разбере всичко.

– Видя ли я, когато излезе?

– Да, видях я, когато излезе. Казах и на полицаите. Отговорих на всичките им въпроси. Макар че и те нарушиха режима ми.

Морган най-накрая се обърна към майка си и се вгледа в нея с интелигентния си, но някак странен поглед. Очите му никога не променяха израза си, в тях нямаше чувство. Поне откакто се научи да контролира поведението си. Като малък често му се случваше да изпадне в ярост от безсилие, когато не можеше да направи нещо или да вземе решение. Например когато не знаеше в кой ден да се изкъпе или какво да си поиска за вечеря. С времето и двамата се научиха. Сега ежедневието му беше монотонно и предопределено, без да му се налага да се колебае в избора си. Вземаше душ през ден, ядеше винаги едно и също за закуска и обяд, а за вечеря имаше четири различни ястия, които се редуваха. Работата му също се превърна в спасение за него. Справяше се отлично с нея, тя му даваше възможност да прилага високоразвития си интелект и в същото време съответстваше на специфичния му проблем.

Моника много рядко нарушаваше дневния му режим. Дори не си спомняше кога е било за последен път. Но сега, щом така или иначе, вече беше тук, трябваше да продължи разговора.

Тръгна по една от пътеките между списанията и седна на леглото.

– Не искам да говориш с тях в мое отсъствие.

Морган кимна. Обърна се към майка си, като седна с лице към облегалката на стола и скръсти ръце върху нея.

– Мислиш ли, че ще ми позволят да я видя, ако ги помоля?

– Кого да видиш? – попита Моника учудено.

– Сара.

– Какви глупости ти идват в главата! – възкликна тя и ѝ се стори, че стаята се завъртя пред очите ѝ. Напрежението от последните дни я изкара от равновесие, а от въпроса на Морган тя загуби самообладание. – Защо искаш да я видиш?

Не можа да скрие яда си, но синът ѝ както обикновено не реагира. Дори не беше сигурна дали е разбрал, че е сърдита.

– За да видя как изглежда – спокойно отговори той.

– Защо ти трябва? – почти изкрещя Моника и несъзнателно сви юмруци.

Обзе я силен страх, а всяка следваща негова дума я приближаваше все повече към страшната черна пропаст.

– За да видя лицето на смъртта – каза Морган, без да откъсва поглед от нея.

Моника усети, че се задъхва, стори ѝ се, че стените на къщата надвисват над нея. Не можеше да издържи нито секунда повече. Трябваше ѝ глътка въздух.