Камила Лекберг - Каменоделецът

– Днес имаше доста обаждания след публикуването на новината в медиите.

– Има ли нещо интересно? – попита Патрик с недоверие.

Толкова рядко се случваше да получат някое смислено обаждане, че дори не смееше да се надява.

– И да, и не. Както обикновено звъняха стари клюкарки, които бързаха да насочат подозренията към заклетите си врагове, или различни откачалки. Във връзка с това дело се надигна цяла вълна от хомофобия. Всички цветари и фризьори бяха заподозрени в хомосексуализъм и автоматично в склонност към блудство с деца.

Патрик запристъпя нетърпеливо от крак на крак и Аника побърза да съобщи най-важното. Взе най-горната бележка от купчината и му я подаде.

– Това ми се стори интересно. Някаква жена ми се обади анонимно и сподели, че е добре да погледнем медицинския картон на малкото братче на Сара. Не пожела да ми каже нищо повече, но интуицията ми подсказва, че си струва да се поинтересуваме.

Патрик не посрещна новината с очаквания от нея интерес. Но нали той не беше говорил лично с жената. В настоятелния ѝ глас нямаше и помен от скритото злорадство на другите клюкарки.

– Да, може би си струва да го проверим, но недей да таиш големи надежди. Анонимните сигнали обикновено не водят доникъде.

Аника понечи да каже нещо, но Патрик махна с ръка.

– Да, да, знам. Нещо ти подсказва, че този случай е по-различен. Обещавам да го проверя. Но ще трябва да почака. Има по-важни неща. Съвещание в кухнята след пет минути. Тогава ще ви разкажа повече.

Аника се зачуди какви бяха тези нетърпящи отлагане задачи. Надяваше се, че те ще означават нов обрат в разследването, защото настроението в участъка беше твърде тягостно през последните дни.

Не можеше да се съсредоточи върху работата си. Неп-рекъснато си мислеше за Сара, а посещението на полицаите тази сутрин силно го притесни. Може би всички бяха прави, може би твърде рано се върна на работа. Но за него това беше начин да оцелее. Така можеше да прогони нежеланите мисли и да се съсредоточи върху чуждите язви, мазоли, треска и възпаления на ушите, да мисли за каквото и да било, само не за Сара. И за Шарлот. Обаче действителността неумолимо нахлу в живота му и му се стори, че лети в пропастта. На всичкото отгоре сам си беше виновен. Ако трябваше да бъде честен, което рядко му се случваше, нямаше представа защо постъпва по този начин. Сякаш някаква скрита вътрешна сила непрекъснато го тласкаше напред към недостижимото. Макар че вече имаше толкова много. Или бе имал. Животът му се разби на парчета и нищо не можеше да промени този факт.

Никлас разсеяно прехвърляше картоните на пациентите. Винаги е мразил да води документация, а днес изобщо не можеше да се съсредоточи. На всичкото отгоре се държа дръпнато и невнимателно с пациентите на следобедния прием. Обикновено беше еднакво любезен с всички, но днес не му стигна търпение да изслуша поредната лелка, дошла да му се оплаква от въображаемите си болежки. Тя се беше научила да идва заради приятното общуване, но скоро надали щеше да посмее да дойде отново. Едва ли ѝ се хареса мнението му за здравословното ѝ състояние, впрочем сега това нямаше никакво значение.

Никлас с въздишка събра картоните накуп и изведнъж, под влияние на връхлетели го дълбоко потискани чувства, не се сдържа и буквално с един замах изхвърли всичко на пода. Листовете се разхвърчаха и се пръснаха навсякъде. Трескаво захвърли бялата си престилка и изтича навън, сякаш дяволът го гонеше. Което в известен смисъл беше истина. Спря се само за миг при сестрата и с привидно спокойствие я помоли да отмени всичките му ангажименти до края на деня. След това като попарен изскочи на дъжда. Една солена капка попадна в устата му и изпълни съзнанието му с мисли за Сара – представи си как я носят вълните на повърхността на сивото море, а около главата ѝ играят бели зайчета. Това го накара да се затича още по-бързо. Бягаше в поройния дъжд, който криеше сълзите му. Бягаше от всичко, а най-вече от самия себе си.

Кафеварката съскаше и пухтеше, а в каничката се стичаше обичайната черна като катран течност. Патрик остана да стои до кухненския плот, а останалите с чаши в ръка седнаха на столовете. Липсваше само Мартин, но когато реши да попита къде е, колегата му влетя запъхтян в стаята.

– Извинете, че закъснях. Аника ми се обади за съвещанието. Бях на път...

Патрик му даде знак с ръка да замълчи.

– Това може да почака. Трябва да обсъдим нещо друго.

Мартин се настани откъм тясната страна на масата и погледна с любопитство Патрик.