Камила Лекберг - Каменоделецът

– Постарайте се да не намесвате Шарлот, това окончателно ще я съсипе.

„Трябваше да се замислиш по-рано“, помисли си Пат-рик, но реши да си замълчи. Никлас вероятно и сам си го бе повтарял през последните няколко дни.

Фелбака, 1924

Времето, когато изпитваше истинско удовлетворение и радост от работата си, му приличаше на отдавна преминал сън. Тежкият труд уби и последните остатъци от ентусиазъм и Андерш продължаваше да върши работата си механично. Капризите на Агнес нямаха край. Тя не се оправяше и с парите за разлика от жените на другите каменоделци, които намираха начин да свържат двата края, въпреки че хранеха многобройна челяд. Колкото и да спечелеше, всичко изтичаше като вода през пръстите ѝ и често му се налагаше да отива гладен на работа, защото не оставаха пари за насъщния. Въпреки това продължаваше да носи вкъщи всичко до последния грош, което не беше обичайно в работническите семейства. Покерът бе любимото развлечение на каменоделците. Играеха и вечер, и през почивните дни, и мъжете често се прибираха при жените си с унили физиономии и празни джобове. Жените отдавна се бяха примирили с този порок, а горчивината браздеше дълбоки бръчки по лицата им.

Сега и Андерш добре познаваше това чувство. Животът с Агнес, който доскоро изглеждаше прекрасна мечта, се оказа живо наказание. Единствената му вина беше, че я обича и я дари с дете, ала съдбата го наказваше така, сякаш бе извършил смъртен грях. Дори мисълта за бъдещата им рожба не можеше да го зарадва. Бременността ѝ се оказа доста тежка, а сега, когато краят вече наближаваше, стана още по-зле. От самото начало тя се оплакваше, че цялото тяло я боли, и отказваше да върши домакинската работа. Това означаваше, че той не само се трепеше от сутрин до вечер в каменоломната, но изпълняваше и задълженията на жена си. Тежеше му и отношението на останалите каменоделци, които ту му се присмиваха, ту го съжаляваха, че върши женската работа. Но той обикновено се чувстваше толкова преуморен, че нямаше сили дори да се засегне от думите им.

Въпреки всичко очакваше раждането на детето с нетърпение. Може би майчината обич ще накара Агнес да осъзнае, че светът не се върти около нея. Бъдещата им рожба веднага ще стане център на цялото им внимание и тя със сигурност ще се промени от тези нови преживявания. Андерш все още не можеше да повярва, че семейният им живот няма да потръгне. За него мъжката дума беше закон. И щом са сключили брачен съюз, нямат право да се разделят, колкото и да им е трудно.

Разбира се, той виждаше как живеят другите жени в бараката, които се съсипваха от работа, без да се вайкат. В тези мигове си мислеше, че съдбата е била несправедлива с него. Но в същото време съзнаваше, че сам се е поставил в това положение. Затова нямаше право да се оплаква.

Тръгна тежко по тясната пътечка към къщи. Днешният ден бе преминал също толкова монотонно както и миналите. Трябваше да изсича павета и го болеше рамото. Еднообразната работа натоварваше един-единствен мускул в тялото му. Стомахът му се свиваше от глад. Нямаше какво да си вземе за обяд. Добре, че съседът им Янсон се смили и му даде половината от сандвичите си, иначе трябваше да работи цял ден гладен. „Не – помисли си той. – От сега нататък сам ще разпределя заплатата си. Ще започне да пазарува, така или иначе, върши цялата домакинска работа. Самият той можеше да мине без храна, но нямаше да позволи детето му да гладува. Беше крайно време да въведе нови правила в домакинството.“

Андерш въздъхна и се спря, преди да отвори паянтовата врата и да влезе при жена си.

Зад стъклото на пропуска на дежурния Аника можеше да следи кой влиза и излиза. Днес беше спокойно. Всички с изключение на Мелберг бяха по задачи, а и никой от гражданите не се нуждаеше от спешна помощ. Но самата Аника беше затънала в работа. Оповестяването на случая в медиите предизвика много телефонни обаждания, но още не можеше да каже дали това ще помогне на следствието. Нито пък беше нейна работа. Просто записваше всички сигнали, включително името и телефонния номер на обаждащия се. След това щеше да предаде записите на водещия следовател, в случая на Патрик. Той щеше да стане щастлив получател на куп клюки и безпочвени обвинения, към което обикновено се свежда подобна информация.

Този случай събра повече обаждания от обикновено. Инцидентите с деца винаги предизвикваха силни емоции у хората, още повече че сега ставаше дума за убийство. За съжаление, получените сигнали създаваха доста непривлекателна картина на средностатистическото общество. Очевидно толерантното отношение към хомосексуалистите не бе успяло да се разпространи извън големите градове и много от обажданията бяха за подозрителни субекти, мъже с доказани или предполагаеми сексуални наклонности, различни от общоприетите. В повечето случаи аргументите им бяха до болка еднакви. Достатъчно беше някой да има по-особена професия и веднага го причисляваха към „един от онези перверзни типове“. Според жителите на малкото градче това стигаше, за да го обвинят в какви ли не грехове. Досега Аника получи множество сигнали за местния фризьор, за един от продавачите в цветарския магазин, за някакъв учител, който имал непростимата слабост към розовите ризи, и разбира се, за най-подозрителния от всички – един възпитател от детска градина. Аника получи общо десет обаждания по адрес на последния гореспоменат субект и ги отдели с въздишка. Понякога се чудеше дали в малките градчета времето не е спряло.