Камила Лекберг - Каменоделецът

– Виждам, че се интересувате от компютри – отбеляза Мартин.

Морган само го погледна, но се въздържа да коментира такава очевидна истина.

– Какво работите? – попита Йоста, за да наруши тягостното мълчание.

– Разработвам компютърни игри. Главно фентъзи – отвърна Морган.

Той се упъти към компютрите си, сякаш търсейки в тях защита, и Мартин забеляза колко накъсани и тромави бяха движенията му, как при всяка стъпка можеше да събори някоя от безбройните купчини. Въпреки това Морган успя да стигне безпрепятствено до компютъра и да седне на работния си стол. Оттам отново се вгледа безизразно в Йоста и Мартин, които стояха объркани насред морето от списания и се чудеха как да пристъпят към разпита на този странен субект. Беше трудно да определят какво му е странното, но това веднага правеше впечатление.

– Колко интересно – започна Мартин. – Винаги съм се учудвал как хората успяват да създадат подобни невероятни светове. Трябва да имате страхотно въображение.

– Не аз създавам играта. Просто пиша програмата. Имам синдром на Аспергер – съобщи Морган.

Мартин и Йоста отново се спогледаха объркано.

– Синдром на Аспергер – повтори Мартин. – За съжаление, не зная какво е това.

– Повечето хора не знаят. Това е една от разновидностите на аутизма, при която хората имат нормален или висок коефициент на интелигентност. Аз имам висок коефициент. Много висок – добави той, без да влага каквото и да било чувство в думите си. – Ние, хората със синдрома на Аспергер, не можем да разчитаме различните изражения на лицето и интонациите на гласа, нито пък разбираме от сравнения и ирония. Това ни създава трудности в социалното общуване.

Думите му прозвучаха като извадени от учебник и Мартин трябваше да направи усилия, за да проследи смисъла на казаното.

– Затова не мога сам да създам компютърна игра. Не разбирам чувствата на другите, но пък съм един от най-добрите програмисти в Швеция.

Думите му бяха обикновена констатация, без капчица гордост или опит за самоизтъкване.

Мартин си призна с неохота, че е силно впечатлен. Досега не беше чувал за синдрома на Аспергер, а разказът на Морган събуди любопитството му. Обаче бяха дошли по работа и не биваше да губят време.

– Може ли да седнем някъде? – попита той и се огледа наоколо.

– На леглото – посочи Морган с глава.

Йоста и Мартин внимателно се промъкнаха между купчините от списания и седнаха. Йоста заговори пръв.

– Предполагам, че знаете какво се случи със семейство Флорин в понеделник? Забелязахте ли нещо необикновено онази сутрин?

Морган не отговори, а продължи да ги гледа с апатия. Мартин осъзна, че думата „необикновено“ може би беше твърде абстрактна за него, и се опита да формулира въпроса по-конкретно. Дори не можеше да си представи колко е трудно за човек да се справя с живота, без да разбира скритата комуникация между останалите членове на обществото.

– Видяхте ли кога момичето излезе от къщи? – попита той, надявайки се въпросът да е достатъчно ясен, за да може Морган да отговори.

– Да, видях кога излезе – съобщи Морган и отново замлъкна, без да осъзнава, че въпросът съдържа допълнителен подтекст извън прякото значение на думите.

Мартин разбра за какво става дума и поясни:

– В колко часа я видяхте?

– Излезе в девет и десет – каза Морган с вече познатия им писклив глас.

– Видяхте ли още някого онази сутрин? – попита Йоста.

– Да – отвърна Морган.

– Кого видяхте и в колко часа? – попита Мартин, като побърза да изпревари Йоста.

Усети, че колегата му започва да се ядосва на странния им събеседник.

– В осем без петнайсет видях Никлас.

Мартин записа старателно думите му. Нито за миг не се усъмни за точността на свидетеля.

– Познавахте ли Сара?

– Да.

Йоста започна да нервничи и Мартин побърза да го успокои, докосвайки ръката му. Нещо му подсказваше, че проявата на емоции едва ли би помогнала да получат повече ценна информация от Морган.

– Колко добре я познавахте?

Морган продължи да ги гледа с празен поглед и Мартин се опита да перифразира въпроса си. Досега никога не се беше замислял колко е трудно да се изразяваш точно и ясно. Хората обикновено разчитаха, че събеседникът им ще разбере подтекста.

– Идвала ли е тук?

Морган кимна.

– Пречеше ми. Чукаше на вратата, докато работя, и искаше да я пусна да влезе. Пипаше нещата ми. Веднъж дори се ядоса, като ѝ казах да си отива, и събори една от купчините ми.