Камила Лекберг - Каменоделецът

Моника тръгна към кухнята – знаеше, че ще го намери там, както всеки път когато е ядосан. Може би защото от там наблюдаваше обекта на своята омраза. Ето и сега беше отместил леко завеската и се взираше в съседската къща през пролуката.

– Здравей – каза Моника, но не получи цивилизован отговор.

Вместо да я поздрави, той я посрещна с яростна тирада.

– Знаеш ли какво направи вещицата днес? – Кай не очакваше отговор, а и Моника знаеше, че няма смисъл да пита. – Изпрати тук полицаите с обвинението, че съм ѝ нанесъл побой! Насинила се сама и твърдяла, че съм я бил. Пълна откачалка!

Моника влезе в кухнята, твърдо решена, че няма да му позволи отново да я въвлече в разприте си, но тази история надхвърли всичките ѝ очаквания. Гневът неволно се надигна в гърдите ѝ.

– Но ти нали не си ѝ посягал? Защото понякога доста се палиш... – попита го Моника, за да заглуши притеснението си.

Кай я погледна така, сякаш е загубила ума си.

– Какво, по дяволите, говориш? Наистина ли смяташ, че като последен глупак ще ѝ дам подобен коз! Не че не бих искал да я напердаша, но съм напълно наясно как тя ще се възползва от това! Вярно, отбих се у тях и ѝ казах в лицето каквото мисля за нея, но и с пръст не съм я докоснал!

Моника разбра, че той казва истината, и хвърли изпълнен с омраза поглед към съседската къща. Кога най-сетне ще ги остави на мира!

– Е, и какво стана? Повярваха ли ѝ?

– Не, слава богу. По някакъв начин са разбрали, че лъже. Смятаха да говорят със Стиг и сигурно той им е казал нещо. Провървя ми, че този път ми се размина.

Моника седна срещу мъжа си. Лицето му пламтеше, а пръстите му барабаняха гневно по масата.

– Не е ли крайно време да се откажем от борбата и да се преместим? Не може да продължава така.

Тя не за първи път се обръщаше към него с подобна молба, но той винаги ѝ отвръщаше с една и съща решителност и твърдост.

– И дума да не става. Няма да ѝ позволя да ме прогони от дома ми. Няма да ѝ доставя подобно удоволствие.

За по-голяма убедителност Кай удари с юмрук по масата, макар че нямаше нужда. Всичко това Моника беше чувала и преди и знаеше, че няма смисъл да настоява. А ако трябваше да е напълно честна, и тя самата не искаше да позволи на Лилиан да излезе победителка. Особено след клеветите ѝ по адрес на Морган.

Мисълта за сина ѝ я накара да смени темата.

– Виждал ли си Морган днес?

Кай неохотно отмести поглед от къщата на съседите и промърмори:

– Не, а трябваше ли? Той никога не излиза от бърлогата си.

– Да, но все пак можеше да се отбиеш и да му кажеш „здравей“. Да го попиташ как е.

Моника беше наясно, че мисълта ѝ е утопична, но продължаваше да се надява. Морган все пак беше и негов син.

– Защо да го правя? – изсумтя Кай. – Ако иска да си общуваме, може да дойде тук. – Съпругът ѝ се изправи. – Е, ще има ли накрая нещо за ядене?

Моника също стана и започна да сервира масата. Преди няколко години сигурно би си помислила, че и Кай може да приготви нещо, така и така си е вкъщи. Сега дори и това не ѝ минаваше през ума. Всичко беше както преди и така щеше да си остане.

Фелбака, 1924

По време на пътуването до Фелбака не си размениха нито дума. След дългите нощи, изпълнени с милувки и шепот, сега нямаха какво да си кажат. Седяха като оловни войничета, втренчени в празното пространство, потънали в мислите си.

Агнес имаше чувството, че целият ѝ свят се е срутил. Нима довчера не се събуждаше в голямото си легло, в собствената си стая, в разкошната им къща, където беше живяла цял живот? Как можеше сега да седи във влака, с една чанта в скута си, по пътя към един живот, изпълнен с мизерия, редом с човека, с когото вече не би искала да има нищо общо. Не искаше дори да го погледне. Андерш сложи веднъж ръка върху нейната, опитвайки се да я успокои, но тя го отблъсна с такова отвращение, че сигурно повече нямаше да изпита подобно желание.

След няколко часа пристигнаха при бараката, в която се помещаваше бъдещият им дом. Агнес не се реши веднага да слезе от колата. Продължи да седи като вкаменена. Чувстваше се отвратена от заобикалящата я мръсотия и гюрултията на кирливите сополанковци, стекли се да позяпат колата. Не, това не беше живот за нея! За миг се изкуши да помоли кочияша да я върне на гарата, но разбираше, че това е невъзможно. Къде щеше да отиде? Баща ѝ даде ясно да се разбере, че не иска да има нищо общо с нея, а мисълта да намери някаква работа не би я споходила, даже да не беше бременна. Пред нея криволичеше един-единствен път, който водеше към мръсната мизерна къща.