Камила Лекберг - Каменоделецът

– На тъмно ли седиш?

Той остави пликовете с продукти на кухненския плот и запали лампите. Светлината я заслепи, едва след няколко секунди тя свикна с нея, седна тежко на стола и се загледа как мъжът ѝ вади покупките.

– Колко е хубаво вкъщи! – възкликна Патрик щастливо и се огледа. – Добре, че мама има възможност да идва да ни помогне от време на време – продължи той, без да забелязва недоволния поглед на Ерика.

– О, да, просто прекрасно – отвърна тя кисело. – Сигурно чувството да се прибереш поне веднъж в подреден и изчистен дом е неповторимо!

– Да, наистина! – потвърди Патрик, като все още не можеше да разбере, че сам си копае гроба.

– Ами защо тогава не си останеш вкъщи да продължиш да поддържаш този прекрасен ред! – изкрещя Ерика.

Внезапният вик го накара буквално да подскочи. Обърна се към нея и я изгледа учудено.

– Какво толкова казах?

Ерика мълчаливо стана от стола и излезе. Понякога беше такъв глупак. Щом не разбира, тя няма намерение да му обяснява.

Върна се в тъмната дневна и се загледа през прозореца. Времето навън беше в унисон с душевното ѝ състояние – сиво, буреносно и студено. Изпълнено с измамни мигове на покой, следвани от буйни пориви на вятъра. По лицето ѝ се търкулнаха сълзи. Патрик седна до нея на дивана.

– Извинявай, държах се като глупак. Сигурно не ти е лесно с майка ми.

Ерика усети как брадичката ѝ се разтрепери. Беше толкова уморена да плаче. Сякаш само това правеше през последните няколко месеца. Ако беше поне малко по-подготвена за това, което я очакваше! Винаги си е мислела, че ролята на майка ще изпълни дните ѝ с божествена радост, което изобщо не съответстваше на сегашното ѝ емоционално състояние. В най-мрачните си мигове дори мразеше Патрик, че не споделя чувствата ѝ.

Той сякаш прочете мислите ѝ и каза:

– Наистина бих искал да си разменим местата. Но няма как да стане, така че не се прави на силна и сподели с мен как се чувстваш. Може би си струва да поговориш и с някой друг, с някой професионалист? Сигурно биха ни помогнали от детската консултация.

Ерика енергично поклати глава. Депресията ѝ трябва да премине от само себе си. Сигурна беше. А пък имаше и много по-тежки случаи от нейния.

– Днес за малко се отби Шарлот – съобщи Ерика.

– Как е тя? – попита Патрик тихо.

– В известен смисъл по-добре. – След като се поколеба, попита: – Има ли някакъв напредък по техния случай?

Патрик се облегна назад, въздъхна дълбоко и каза:

– За съжаление, не. Още дори не знаем откъде да започнем. На всичкото отгоре шантавата майка на Шарлот, изглежда, е много по-загрижена от съседската си вражда, отколкото от разследването. Щеше да ни е по-лесно, ако се опитваше да ни помогне.

– Какво се е случило? – полюбопитства Ерика.

Патрик ѝ разказа накратко за събитията от днешния ден.

– Нима мислиш, че някой от семейството на Сара има отношение към нейната смърт? – учуди се Ерика.

– Не, не мисля. Освен това имат сигурно алиби за онази сутрин.

– Така ли? – възкликна Ерика.

Патрик искаше да я попита какво има предвид, но в това време се отвори външната врата и Кристина влезе с Мая на ръце.

– Не мога да разбера какво сте направили с това дете – започна да мърмори тя. – Не спря да плаче през целия път до къщи и така и не успях да я успокоя. Така е, като непрекъснато я носите на ръце. Съвсем сте я разглезили. Двамата със сестра ти никога не сте ревали така...

Патрик взе Мая, с което прекъсна тирадата ѝ, а Ерика позна по плача на детето, че е гладно, и с въздишка седна на фотьойла, разкопча сутиена си и извади от чашката му подгизналата от мляко подплънка. Ето че пак дойде време за познатата процедура...

Моника усети някакво напрежение още щом влезе в къщата. Въздухът сякаш беше пропит от яростта на Кай и тя изведнъж изпита ужасна умора. Какво се беше случило пък сега? Вече едва понасяше холеричния му характер, но откакто го помнеше, той винаги е бил такъв. Бяха заедно от тийнейджърските си години, но пламенният му темперамент тогава ѝ се струваше привлекателен. Спомените ѝ вече бяха започнали да избледняват. Не че това имаше някакво значение. Така се стече животът ѝ. Тя забременя и се ожениха, роди се Морган и дните се изнизаха един след друг. Съпружеският им живот беше мъртъв вече от години и те дори не деляха една спалня. Свързваше ги единствено навикът, усещането за позната сигурност. Понякога се замисляше за развод. Дори веднъж, преди двайсетина години, си беше събрала куфара и искаше да избяга, като вземе Морган. Но изведнъж се сети, че трябва да приготви вечеря на Кай, да изглади ризите му и да пусне пералнята, за да не оставя купчина мръсни дрехи след себе си. Докато се усети, беше разопаковала куфара.