Камила Лекберг - Каменоделецът

– Ами аз? Аз какво да правя? – напомни за себе си Аника.

– Стой на телефона. Вече сигурно са се появили съобщения в пресата, така че можем да научим нещо ново от обществеността.

Аника кимна и отиде да остави чашата в миялната машина. Другите я последваха, а Патрик се върна в кабинета си да чака Ернст. Трябва да му напомни колко важно е за един полицай да не закъснява за работа, особено когато тече разследване за убийство.

Мелберг чувстваше, че съдбоносната среща наближава неумолимо. Оставаше му само един ден. Писмото все още лежеше в горното чекмедже на бюрото му, но той не посмя да го погледне повече – пък и знаеше съдържанието му наизуст. Недоумяваше как може да изпитва подобни противоречиви чувства. В първия миг го обладаха ярост и гняв, примесени с недоверие. Постепенно обаче в душата му започна да покълва и надежда. Именно това го изненадваше най-много. Досега вярваше, че животът му е почти идеален, преди преместването му в тази дупка. След това се наложи да признае, че не всичко се нарежда както трябва. Единственото, което му липсваше, беше отдавна заслуженото повишение, иначе нямаше от какво да се оплаква. Само срамният инцидент с Ирина го накара да се замисли дали всъщност не му се иска нещо повече, но той бързо успя да загърби този епизод.

Гордееше се, че е самодостатъчен. Единственият близък и нужен човек беше майка му, но нея вече я нямаше на този свят. Писмото обаче означаваше, че всичко може да се промени.

Дишането му стана някак тежко и учестено. Изпитваше странна смесица от страх и очакване. От една страна, нямаше търпение да настъпи утрешният ден, който да прогони всички съмнения. От друга страна, му се искаше времето да спре.

На няколко пъти се замисли дали да не се откаже. Да хвърли писмото в кошчето за боклук с надеждата, че проблемът ще се реши от само себе си. Но това нямаше как да стане.

Мелберг въздъхна, качи крака върху бюрото и затвори очи. Най-добре е търпеливо да изчака и да види какво ще му донесе утрешният ден.

Йоста и Мартин се промъкнаха предпазливо покрай голямата къща, разчитайки, че никой няма да ги забележи. Нямаха желание да се срещат с враждебно настроения Кай, искаха спокойно да поговорят с Морган без родителите му. Той е възрастен човек и тяхното присъствие не е нужно.

Измина доста време, преди вратата да се отвори, те дори се усъмниха дали има някой. Най-накрая тя се открехна и на прага ги посрещна блед светлокос мъж на около трийсет години.

– Кои сте вие? – гласът му прозвуча монотонно, а лицето му изглеждаше като каменна маска.

– Ние сме от полицията – представи Йоста себе си и Мартин. – Разпитваме съседите във връзка със смъртта на момичето.

– Ясно – каза Морган със същото безразличие.

Той дори не направи усилие да се помести, за да ги пусне вътре.

– Може ли да влезем и да поговорим? – попита Мартин.

Изпита неудобство в присъствието на този странен човек.

– Не. Сега е десет часът, а аз обикновено работя от девет до единайсет и петнайсет. След това обядвам от единайсет и петнайсет до дванайсет и работя от дванайсет до два и петнайсет. След това вземам кафе и сладкиши от мама и татко и почивам до три часа. След това работя до пет и вечерям. После гледам новините по втори канал в шест, а след това по четвърти в седем и по първи в седем и половина и отново по втори в девет часа. После си лягам.

Морган продължи да говори монотонно, почти без да си поема дъх по време на цялата тирада. Гласът му беше по-висок и писклив и Мартин и Йоста набързо се спогледаха.

– Изглежда, денят ви е плътно запълен – отбеляза Йоста, – но сигурно разбирате колко важно е да поговорим с вас и затова бихме били много благодарни, ако ни отделите няколко минути.

Морган се замисли и накрая реши да изпълни молбата им. Дръпна се настрани и ги пусна, но личеше, че не е особено доволен от промяната в програмата си.

Мартин се изуми, когато влезе вътре. Къщичката се състоеше от едно-единствено помещение, което очевидно служеше и за спалня, и за кабинет, и дори имаше малък кухненски бокс. Беше чисто и подредено с едно изключение. На пода навсякъде имаше купчини списания, а между тях оставаха тесни пътеки, които водеха в различни посоки. Една стигаше до леглото, втора – до компютрите, а трета – до бокса. Цялото останало пространство беше изпълнено със списания. Мартин се загледа в кориците им. Повечето бяха посветени на компютрите. Сбирката беше доста разнообразна – някои бяха нови, други – по-стари.