Камила Лекберг - Каменоделецът

– Значи, не я харесвахте? – попита Мартин.

– Пречеше ми и събаряше купчините ми – обясни Морган, очевидно напълно неспособен да се изрази по-емоционално за момичето.

– Ами баба ѝ? Какво мислите за нея?

– Лилиан е проклета. Така казва татко.

– Тя твърди, че сте се промъквали до къщата ѝ и сте надничали през прозорците? Така ли е?

Морган кимна, без да се замисли.

– Да, вярно е. Просто исках да погледам. Мама се ядоса, като ѝ разказах. Каза ми, че не бива да правя така.

– И спряхте ли? – попита Йоста.

– Да.

– Защото майка ви е казала? – подигравателно уточни Йоста, но Морган не се усети.

– Да, мама винаги ми казва какво бива да правя и какво не. Упражняваме се как да говоря и как да се държа. Обяснява ми, че хората понякога говорят едно, а имат предвид друго. Иначе мога да сбъркам. – Морган погледна ръчния си часовник. – Вече е десет и половина, трябва да работя.

– Няма да ви пречим повече – увери го Мартин и се изправи. – Извинете, че нарушихме програмата ви, но полицаите невинаги могат да се съобразяват с правилата.

Морган се задоволи с това обяснение и веднага устреми поглед в екрана.

– Затворете вратата след себе си – напъти ги той. – Иначе става силно течение.

– Каква откачалка – обобщи Йоста, докато се промъкваха крадешком през градината към колата, която бяха паркирали през една улица.

– На мен пък ми беше интересно – сподели Мартин. – Никога досега не бях чувал за синдрома на Аспергер. А ти?

Йоста изсумтя.

– Не, по мое време го нямаше. Сега измислят какви ли не странни диагнози, но на мен ми стига една – идиот.

Мартин въздъхна и седна на мястото на шофьора. Едно беше ясно – едва ли Йоста можеше да бъде наречен хуманист.

Някакво съмнение започна да гложди Мартин. Дали зададоха правилните въпроси? Опита се да си спомни какво точно изпускаше, но накрая се отказа. Вероятно си въобразяваше.

Поликлиниката бе обгърната от сива мъгла, а на паркинга имаше само една кола. Ернст, все още намусен след забележката на Патрик за закъснението, изскочи от колата и тръгна забързан към входа. Патрик тръшна раздразнено вратата на колата и се затича след него. На нищо не прилича – държи се като малко дете!

Минаха покрай гишето на аптеката и свиха наляво. Вът-ре нямаше жива душа, а стъпките им отекваха самотно в коридора. Накрая срещнаха някаква медицинска сестра и я попитаха къде е кабинетът на Никлас. Тя каза, че преглеждал пациент, но щял да приключи до десет минути, и ги покани да седнат в чакалнята. Патрик винаги се учудваше колко си приличат чакалните в различните поликлиники. Същите неугледни мебели с грозни дамаски, същите безсмислени картини по стените и същите скучни списания. Запрелиства разсеяно едно от тях, посветено на здравеопазването, и се смая от количеството болести, за които дори не беше и чувал. Ернст седна по-далеч от него и досадно затропа с крак по пода. От време на време дори хвърляше злобни погледи към Патрик, но той не му обръщаше внимание. Нека си мис-ли каквото иска, стига да си върши работата.

– Докторът се освободи – съобщи им сестрата и ги поведе към кабинета на Никлас.

Той седеше зад претрупаното си бюро. Изглеждаше измъчен. Изправи се да ги посрещне с протегната ръка и доброжелателна усмивка, но в очите му се четеше тревога.

– Да не би да има нещо ново в разследването?

Патрик поклати глава.

– Работим усилено, но засега не разполагаме с много. Но и това ще стане – продължи той за успокоение.

Но в същото време съмнението в душата му нарастваше. Изобщо не беше сигурен, че този път щяха да успеят.

– С какво мога да ви помогна? – попита Никлас уморено и прокара ръка през русата си коса.

Патрик неволно си помисли, че този мъж беше като слязъл от корицата на някой от любовните романи за влюбени сестри и красиви доктори. Дори сега излъчваше невероятен чар, а Патрик само можеше да предполага как ли въздейства на жените. Ерика му беше споменала, че заради това бракът му с Шарлот е страдал през годините.

– Искаме да ви зададем няколко въпроса за понеделник сутринта – каза Патрик, докато Ернст мълчеше навъсено и игнорираше опитите му да го включи в разговора.

– Така ли? – отзова се Никлас с привидно безразличие, но Патрик забеляза безпокойство в очите му.

– Казахте, че сте били на работното си място.

– Да, тръгнах за работа както обикновено в осем без петнайсет – потвърди Никлас, но гласът му леко трепна.

– Точно това не можем да разберем – продължи Патрик и за пореден път се опита да накара Ернст да се включи в разговора. Колегата му обаче продължи да се инати, загледан към паркинга. – През въпросната сутрин в продължение на два часа правехме опити да се свържем с вас, но вас ви нямаше. Бихме могли да попитаме сестрата – каза Патрик и махна с ръка към вратата. – Предполагам, че записва часовете ви и знае къде сте били тогава.