Камила Лекберг - Каменоделецът

Въпросът беше риторичен и Стиг не очакваше отговор.

– Стигало ли се е до физическа разправа някога между тях двамата? – попита Патрик с интерес.

– Не, боже опази – изрече Стиг убедено. – Не са чак толкова луди.

После се разсмя.

Патрик и Йоста се спогледаха.

– Но вие сте чули, че Кай е идвал днес у вас.

– Нямаше как да не чуя. Вдигнаха страшна олелия. Кай се развика и не искаше да си отива, но Лилиан го изхвърли като мръсно коте. – После погледна към Патрик. – Не мога да ги разбера някои хора. Каквото и да се е случило между него и Лилиан, би трябвало да прояви поне малко човешко съчувствие. Имам предвид Сара...

Патрик бе склонен да се съгласи, че събитията от пос-ледните няколко дни говореха за липса на съчувствие, но за разлика от Стиг, не искаше да хвърли цялата вина върху Кай. Поведението на Лилиан също бе ужасно неуважително. Обзе го неприятно подозрение, което се опита да потвърди със следващия си въпрос.

– Видяхте ли Лилиан след посещението на Кай?

Полицаят затаи дъх.

– Разбира се – отвърна Стиг, учуден, че Патрик го пита подобно нещо. – Донесе ми чай и ми разказа колко нагло се е държал Кай.

Патрик започна да се досеща защо Лилиан бе толкова притеснена, когато те поискаха да говорят със съп-руга ѝ. Беше забравила за него, което се оказа груба грешка.

– Забелязахте ли нещо различно във външния ѝ вид? – продължи Патрик.

– Различно? Какво искате да кажете? Беше доста възбудена, нищо повече.

– Нямаше ли следи от удар по лицето?

– Удар по лицето? Не, в никакъв случай. Кой твърди подобно нещо?

Стиг изглеждаше объркан и Патрик дори го съжали.

– Лилиан обвинява Кай, че я е ударил. Дори ни показа следи от побой, включително и по лицето.

– Но по нея нямаше никакви следи, след като Кай си тръгна. Не разбирам...

Стиг се размърда неспокойно в леглото и на лицето му отново се изписа болка.

Помръкнал, Патрик с поглед даде знак на Йоста, че разпитът е приключен.

– Ще слезем да поговорим отново със съпругата ви – каза той и се изправи колкото може по-внимателно.

– Добре, но кой би могъл да...?

Оставиха Стиг сам и объркан. Патрик си помисли, че след като си тръгнат, го очаква много сериозен разговор с жена му. Но сега беше техен ред да разговарят сериозно с нея.

Слизайки по стълбата, Патрик кипеше от гняв. От смъртта на Сара бяха изминали само три дни, а Лилиан вече се възползваше от случая, за да наклевети съседа си. Умът му не побираше как бе способна на подобно бездушие. Най-много го възмущаваше, че губи времето и парите на полицията, вместо да ги остави да се съсредоточат върху разследването на убийството на собственото ѝ внуче. Как може дори да не се замисли за последствията? Патрик не намираше думи за злобата и глупостта на тази жена.

Щом влязоха в кухнята, по лицата им Лилиан разбра, че е загубила битката.

– Стиг сподели с нас нещо доста интересно.

Думите на Патрик засилиха лошото ѝ предчувствие. Приятелката ѝ Ева ги погледна учудено. Сигурно Лилиан бе успяла да я заблуди с плачливата си история, но скоро щеше да се разкрие истината.

– Не мога да разбера защо ви трябваше да тормозите този толкова болен човек. Изглежда, днешните полицаи сте напълно лишени от чувство на такт – изсъска Лилиан като последен опит да си възвърне контрола над ситуацията.

– Не се безпокойте, нищо страшно не се е случило – каза Йоста и спокойно се настани на стола срещу двете жени.

Патрик седна до него.

– Да поговорим с него, беше много правилна мисъл, защото чухме неочаквано твърдение. Може би ще ни разясните възникналото недоразумение?

Лилиан дори не ги попита за какво става дума, а ядосана, изчакваше те да продължат. Йоста заговори пръв.

– Стиг твърди, че сте се качили при него веднага след посещението на Кай и по тялото ви не е имало следи от нанесен побой. Дори не сте му споменали за подобен инцидент. Бихте ли ни обяснили?

– Предполагам, че червенината се появява след известно време – промърмори Лилиан храбро и за пореден път се опита да се измъкне от неловкото положение. – А и не исках да безпокоя Стиг, като се има предвид състоянието му. Предполагам, че разбирате.

Те наистина разбираха отлично, и то далеч повече. Това ѝ беше ясно.

Патрик продължи.

– Надявам се, че съзнавате колко е сериозно да отправяте фалшиви обвинения.

– Не си измислям – избухна Лилиан. След което добави с по-мек тон. – Но... може би... преувеличих малко. Само защото беше на косъм да ми се нахвърли. Видях го по очите му.