Камила Лекберг - Каменоделецът

– За жалост, нямаме избор. Със сигурност ще може да ни приеме за няколко минути – продължи Патрик властно и дори свали якето си, за да ѝ покаже, че предстоящият разговор е неизбежен.

Лилиан понечи да възрази, но Йоста я прекъсна остро.

– Ако не ни дадете възможност да говорим със Стиг, ще се наложи да повдигнем въпроса за възпрепятстване на разследването. А това е доста сериозно.

Патрик се усъмни дали Йоста има достатъчно основания за подобна заплаха, но тя очевидно постигна желания ефект, защото Лилиан пристъпи сърдито към стълбите и ги поведе нагоре към втория етаж. Искаше дори да ги последва в стаята, но Йоста я спря решително за рамото.

– Ще се оправим и сами, благодаря.

– Но... – Лилиан запремигва, търсейки основателен довод, но накрая се видя принудена да отстъпи. – После да не кажете, че не съм ви предупредила. Стиг не се чувства добре и вие с вашите въпроси само ще влошите състоянието му...

Полицаите се качиха горе, без да ѝ обърнат внимание. Стаята за гости се намираше вляво. Лилиан бе оставила вратата отворена и те веднага откриха съпруга ѝ. Стиг лежеше в леглото, но беше буден и дори ги очакваше, обърнал лице към вратата. Откъм кухнята толкова добре се чуваше неспокойният глас на Лилиан, че без съмнение мъжът ги беше чул да се изкачват. Патрик влезе в стаята преди Йоста и едва не ахна. Стиг беше толкова отслабнал и изтощен, че напомняше скелет, покрит с одеяло. Лицето му беше съвсем изпито и посивяло, а побелялата му преждевременно коса го състаряваше още повече. В стаята беше задушно, чувстваше се дъхът на болест и Патрик трябваше да направи усилие, за да диша този въздух.

Той протегна нерешително ръка към Стиг да се представи и Йоста го последва. Огледаха се къде да седнат в миниатюрната стаичка. Не беше удобно да се извисяват над лежащия в леглото Стиг. Вдигайки ръката си със землист цвят, той им даде знак да се настанят на ръба на леглото.

– За жалост, не мога да ви предложа друго.

Гласът му беше дрезгав и слаб, а Патрик за пореден път се ужаси колко зле изглежда болният. Странно е, че лежи вкъщи, а би трябвало да е в болница. Но това не беше негова работа, още повече че вкъщи имаше лекар.

Патрик и Йоста седнаха внимателно на края на леглото. То се разклати и лицето на Стиг се изкриви в мъчителна гримаса. Патрик побърза да му се извини, притеснен да не са му причинили болка. Стиг само махна с ръка.

Патрик се изкашля.

– Моля, приемете искрените ми съболезнования за загубата на внучето ви.

Гласът му отново прозвуча с оня безличен официален тон, който той така ненавиждаше.

Стиг затвори очи и се опита да събере сили, за да отговори. Думите на полицая пробудиха горчивите чувства в душата му, които той се опита да заглуши.

– Формално погледнато, Сара не беше мое внуче. Истинският ѝ дядо, бащата на Шарлот, почина преди осем години, но аз я обичах искрено като моя родна. Израсна пред очите ми от мъничко бебенце до... – думите заседнаха в гърлото му – последния ден.

Той затвори очи и след като се поуспокои, отново ги погледна.

– Разговаряхме с останалите членове на семейството, за да разберем какво се е случило онази сутрин, но бих искал да ви попитам дали сте чули нещо по-особено? Знаете ли например кога Сара е излязла сутринта?

Стиг поклати глава.

– Вземам силни приспивателни и обикновено не се събуждам преди десет, а по това време вече... я е нямало.

Стиг отново затвори очи.

– Когато попитахме съпругата ви дали някой би могъл да желае злото на Сара, тя спомена съседа ви Кай Виберг. Какво мислите за това?

– Нима Лилиан е обвинила Кай за смъртта на Сара?

Стиг ги погледна с учудване.

– Не директно, но намекна, че той има мотив да навреди на семейството ви.

От гърдите на Стиг се изтръгна дълбока въздишка.

– Никога не можах да разбера тези двамата, но враждата им води началото си още преди аз да се появя в живота на Лилиан. И Ленарт беше още жив по това време. Ако трябва да съм напълно честен, дори не знам кой започна пръв, а Лилиан не по-малко от Кай разпалваше тази вражда. Опитвам се да стоя настрани, доколкото е възможно, но никак не ми е лесно. – Стиг поклати глава. – Не разбирам защо продължават да я подклаждат. Винаги съм смятал съпругата си за добра и състрадателна жена, но със семейството на Кай тя се държи като безумна. Знаете ли, понякога даже ми се струва, че това им доставя удоволствие, сякаш тази вражда е главната цел в живота им. Знам, че звучи налудничаво. Та кой нормален човек би се подложил доброволно на подобен стрес, да ходи по съдилища и тъй нататък? Да не говорим колко скъпо ни струва. Кай е доста заможен, но ние с Лилиан сме пенсионери и не сме богати... Не разбирам как е възможно да продължават да враждуват по този начин?