Камила Лекберг - Каменоделецът

– Защо не можаха веднага да се свържат с Никлас?

Стрьомстад, 1924

Андерш току-що бе довършил пиедестала, когато го извика майсторът. Той се намръщи и въздъхна, мразеше да го прекъсват. Но трябваше да се подчини. Внимателно прибра инструментите в дървената кутия до гранитния блок и тръгна да разбере защо го викат.

Пълничкият мъж нервно сучеше мустаците си.

– Какви си ги забъркал, Андершон? – попита той с полушеговит, полузагрижен тон.

– Аз? За какво става дума? – учуди се Андерш, свали ръкавиците си и погледна озадачено майстора.

– Обадиха се от администрацията да отидеш там. Веднага.

„По дяволите“, изруга Андерш наум. Да не би в последния момент да са решили да променят нещо в статуята. Да им се не види на тези архитекти или „творци“, или както там ги наричат, седят си спокойно по кабинетите, променят скиците и си въобразяват, че каменоделците могат да нанесат промените със същата лекота. Не могат да разберат, че той бе избрал камъка според първоначалния им чертеж и още в самото начало бе набелязал къде точно да забива клиновете. С всяка нова промяна в скиците рискът камъкът да се пропука нарастваше все повече. Тогава целият му труд щеше да отиде на вятъра.

Андерш знаеше също, че няма смисъл да протестира. Клиентът определя правилата, а за него той е роб без лице и име, от когото се очаква да свърши черната работа вместо архитектите.

– Добре, ще отида да видя какво искат – въздъхна Андерш.

– Едва ли става дума за голяма промяна – успокои го майсторът, който сякаш прочете мислите на каменоделеца и за първи път изрази съчувствие.

– То ще стане ясно – отбеляза Андерш и пое бавно надолу.

След малко почука силно на вратата и влезе. Изтри обувките си доколкото можа, но дрехите му бяха прашни, а лицето и ръцете почернели от мръсотия. Но щом са го извикали, без да го предупредят, не може да очакват да изглежда другояче. Андерш събра кураж и тръгна след мъжа, който го поведе към кабинета на директора.

Сърцето му се сви, когато влезе в стаята. Веднага разбра, че срещата няма нищо общо със статуята. Очакваше го далеч по-сериозен разговор.

Вътре бяха само трима души. Зад бюрото той видя директора, в един от ъглите със сведен надолу поглед седеше Агнес, а третият, непознат човек, го наблюдаваше с нескрито любопитство.

Андерш не знаеше как да постъпи, направи няколко крачки напред и застана мирно. Каквото и да последваше, трябваше да се държи като истински мъж. Рано или късно, щяха да се озоват в тази ситуация. Би предпочел само той да избере кога да се случи.

Потърси погледа на Агнес, но тя не вдигна глава и упорито продължи да гледа обувките си. Сърцето му се свиваше от жалост към нея. Сигурно ѝ бе ужасно тежко. Но важ-ното е, че те се обичаха и трябваше само да изчакат бурята да се поуталожи, за да започнат да градят живота си заедно.

Андерш извърна поглед от Агнес и огледа спокойно мъжа зад бюрото. Изчака той пръв да започне. Последва минута мълчание, която му се стори като цяла вечност. Времето сякаш спря. Най-накрая Аугуст заговори с леденостуден глас.

– Доколкото разбирам, двамата с дъщеря ми сте се срещали тайно.

– Да, бяхме принудени да се крием – отвърна Андерш спокойно. – Но искам да ви уверя, че намеренията ми по отношение на Агнес са изключително сериозни – продължи той твърдо.

Стори му се, че по лицето на Аугуст пробяга мимолетно учудване. Явно не е очаквал такъв отговор.

– Я виж ти! – Аугуст се прокашля, за да спечели малко време и да успее да реши как да реагира. След това отново го обзе ярост. – Как точно си го представяш? Богато момиче и беден каменоделец. Трябва да си пълен глупак, ако вярваш, че това е възможно?

Подигравателният му тон поколеба увереността на Андерш. Наистина ли беше пълен глупак? Предишната му решителност се изпари под натиска на чуждото презрение и той изведнъж осъзна колко наивно прозвучаха думите му. От самото начало беше ясно, че това е невъзможно. Усети как сърцето му се разби на хиляди парчета и потърси пог-леда на Агнес. Нима това е краят? Дали щеше да я види някога отново? Но тя все така не вдигаше очи.

– Ние с Агнес се обичаме – промълви той тихо, като осъден на смърт, който за последен път се опитва да се защити.

– Познавам дъщеря си много по-добре от теб, младежо. Дори по-добре, отколкото тя мисли. Не мога да отрека, че съм я разглезил и съм ѝ позволявал повече от необходимото, но тя е амбициозно момиче и никога не би пожертвала бъдещето си заради някакъв прост работник.