Камила Лекберг - Каменоделецът

– Да, получихме оплакване, че е станала жертва на побой – спокойно потвърди Йоста, изпреварвайки Патрик.

– Значи, наистина е подала жалба срещу мен, вещица такава! – изръмжа Кай, а по посивелите му слепоочия избиха капчици пот.

– Лилиан още не е подала писмено оплакване – добави Патрик. – Искахме първо да поговорим с вас на спокойствие, за да изясним какво се е случило. – Погледна в бележника си и продължи: – Значи, преди около час сте влезли в дома на Лилиан Флорин?

– Исках само да разбера откъде накъде ме обвинява в смъртта на детето им. Какви ли не мръсотии ми е правила през годините, но това минава всякакви граници...

По челото му избиха едри капки пот и той замълча, задъхвайки се от злоба.

– Значи, сте влезли, без да чукате? – попита Йоста, също притеснен за състоянието на Кай.

– Да, и какво от това! Ако бях почукал, тя нямаше да ме пусне. Трябваше да улуча момент да я притисна до стената. За да я попитам какви ги върши.

За първи път в гласа му се прокрадна нотка на безпокойство.

– И какво стана по-нататък?

Патрик слушаше и записваше думите му в бележника.

– Нищо повече! Наистина, наругах я, няма да отричам. Накрая ми каза да се махам от къщата ѝ и аз си тръгнах. Така или иначе, вече бях казал каквото мисля.

– Значи, не сте я удряли?

– Не че не ми се искаше да я цапардосам по голямата уста, но не съм толкова глупав!

– Това означава ли, че не сте я удряли? – уточни Патрик.

– Да, точно това означава – отсече Кай троснато. – С пръст не съм я докоснал, и ако твърди друго, то лъже. Което всъщност не би ме изненадало.

Сега гласът му вече звучеше наистина тревожно.

– Може ли някой да потвърди думите ви? – попита Йоста.

– Не. Там нямаше никой. Видях сутринта Никлас да заминава на работа, а и изчаках Шарлот да изведе малкото на разходка.

Кай изтри изпотеното си чело с ръка и я избърса в панталоните си.

– Тогава разполагаме само с вашата дума срещу нейната – продължи Патрик. – А Лилиан има следи от побой.

С всяка следваща дума на Патрик Кай изглеждаше все по-омърлушен. Предишната му агресия се смени с отчаяние, но изведнъж той се окопити.

– Мъжът ѝ. Той си беше вкъщи. По дяволите, как не се сетих. Той е като привидение. Напоследък Стиг изобщо не се появява. Но трябва да си е бил вкъщи. Може би е видял или чул нещо.

Тази мисъл му вдъхна кураж и Патрик погледна Йоста. Съвсем бяха забравили за Стиг. Дори не го бяха разпитали във връзка със смъртта на Сара. Кай беше прав. Стиг беше като някакво привидение и те бяха забравили за съществуването му.

– Ще поговорим и с него – каза Патрик, – тогава ще видим накъде ще тръгнат нещата. Но ако той няма какво да добави и Лилиан подаде официално оплакване, то правото е на нейна страна...

По-нататъшните обяснения бяха излишни. Кай разбираше какви може да бъдат последствията.

Шарлот се разхождаше безцелно из градчето. Албин спеше спокойно в количката, но след като тя спря да взема успокоителни, нямаше сили дори да погледне детето. Продължаваше да изпълнява майчинските си задължения. Преповиваше го, преобличаше го и го хранеше, но чисто механично, без да изпитва никакви чувства. Не можеше да си представи как ще живее без Сара. Насилваше се да продължи да върви, макар че всъщност имаше единствено желание да се строполи насред улицата и никога повече да не се изправи. Но не биваше да си го позволи, както и да продължи с лекарствата, които замъгляваха съзнанието ѝ. Заради Албин. Макар да не намираше сили да го погледне, с всяка фибра на тялото си чувстваше, че това дете има нужда от нея. Трябваше да продължи да живее и диша заради него. Въпреки че бе толкова трудно.

Освен това и Никлас избяга от къщи, спасявайки се с работата. Изминали са само три дни от смъртта на дъщеря им, а той вече е заседнал в кабинета си и лекува настинки и дребни травми. Сигурно сега си говори за някакви глупости с пациентите, флиртува със сестрите и се наслаждава на ролята си на всемогъщ доктор. Шарлот знаеше, че е несправедлива. Знаеше, че Никлас страда не по-малко от нея. Просто ѝ се искаше да споделят болката, вместо да търсят поотделно някакъв смисъл в живота, за да могат да поемат следващата глътка въздух, а после и следващата. Опитваше се да се пребори сама със себе си, но не успя да прогони чувството на гняв и презрение за това, че той я изостави в най-тежкия момент. Но защо ли очакваше друго? Нима някога е могла да се опре на него? Нима през целия им съвместен живот той не беше капризно пораснало дете, което винаги е оставяло на нея да се справя сама със сивото и скучно всекидневие? Не, това не бяха негови проблеми. Смяташе, че има право да изживее живота си като игра. Само да се весели и забавлява. Тя дори не можеше да повярва, че той завърши медицина. Не очакваше, че ще му стигне издръжливост да преодолее всички трудности на следването и изморителната практика. Явно мисълта за очакваната награда се оказа примамлива и успя да го мотивира – всички щяха да му се възхищават. Като на успял човек, който прави добра кариера. Поне на пръв поглед.