Камила Лекберг - Каменоделецът

– Мамо?

Аста се обърна.

Никлас ѝ подаде албума.

– Вземи го, вкъщи имаме други снимки.

Майка му се поколеба, но го пое като нещо скъпоценно и крехко и го прибра внимателно в чантата си.

– Скрий го добре – добави синът ѝ с кисела усмивка, но тя вече беше затворила вратата след себе си.

Момчето лежеше, вперило очи в тавана, и риташе по стената. Умът му не побираше защо стана така. Защо това се случи с него? И защо не им се опълчи, докато все още беше възможно?

Плакатите по стените му напомняха какъв искаше да бъде. Обикновено тези супергерои го мотивираха да се бори, да полага още повече усилия, но днес пробуждаха в сърцето му само гняв. Те никога не биха се примирили с подобно нещо. Веднага биха отказали. Биха постъпили както трябва. Затова си бяха заслужили място на плакатите. Затова бяха герои. А той е един обикновен скапаняк и такъв ще си остане винаги. Точно както му беше казал Рюне. Когато му го каза, не искаше да му повярва. Заканваше се да му докаже, че греши. Че и той е герой. Щеше да го накара да съжалява за думите си. Да съжалява за всичките обидни думи. За унижението. Тогава той щеше да има последната дума, а Рюне щеше да падне на колене и да го моли за минута внимание.

Най-ужасното беше, че отначало дори харесваше Рюне. Когато майка му го доведе вкъщи за първи път, стори му се суперготин. Караше стара кола, а приятелите му се возеха на мотоциклети и дори понякога го вземаха със себе си. След това обаче двамата с майка му се ожениха и всичко отиде по дяволите. Изведнъж се превърнаха в същински средностатистически шведи с къща, волво и една проклета каравана. Приятелите с мотори изчезнаха, а майка му и Рюне започнаха да си общуват със средностатистическите им съседи и всяка събота ходеха по семейни вечери, но само двамата. И разбира се, веднага им се прииска да си направят бебе. Чу Рюне да говори за това с едни от скучните им съседи. Щели да си направят свое собствено бебе. После добави как всъщност обичал Себастиан, но това не било същото, като да имаш своя плът и кръв. Понеже бебето така и не се появяваше, Рюне все повече се настройваше срещу Себастиан. Изкарваше целия си яд върху него. Сякаш той бе виновен, че майка му така и не успя да зачене. А после, когато майка му преди две години почина от рак, стана още по-лошо. Рюне трябваше да се грижи за чуждото хлапе и непрекъснато му го натякваше. Колко благодарен трябва да е Себастиан, че не го е захвърлил след смъртта на майка му в някой от онези ужасни домове за сираци и че продължава да се грижи за него като за собствен син. Понякога Себастиан си мислеше, че ако Рюне така си представя отглеждането на деца, добре, че те с майка му не си родиха дете. Добре, че си остана бездетен.

Не че го биеше или нещо подобно. Никой средностатистически швед като Рюне не би си позволил да удари дете. Но по-добре да го биеше. Поне щеше да има основателна причина да го мрази. А така беше подложен на постоянен тормоз, който не оставяше видими следи по тялото му.

Докато лежеше вперил поглед в тавана, изведнъж осъзна защо всъщност се е озовал в сегашното си положение. Себастиан въпреки всичко обичаше доведения си баща. Друг баща не беше имал и през целия си живот се стараеше да му угоди, за да заслужи обичта му. Затова сега бе затънал до гуша в калта. Разбираше го. Не беше глупав. Но какво, като е толкова умен? Нямаше измъкване.

– Какво, по дяволите, говорите?

Лицето на Кай почервеня като домат и той понечи отново да се втурне към съседската къща.

Патрик му препречи пътя и успокоително вдигна ръце.

– Не може ли да поговорим нормално?

Кай остана глух за думите на полицая, сякаш яростта му заглушаваше всички сигнали от външния свят като своеобразен филтър. Патрик и Йоста се спогледаха: сега можеха да си представят как напада Лилиан. Но не биваше да се поддават на първото впечатление и да правят прибързани заключения, преди да изслушат и версията на Кай.

След няколко секунди думите на Патрик достигнаха до съзнанието на Кай, той се обърна ядосан и влезе в къщата, очевидно очаквайки полицаите да го последват. Те се събуха в антрето и тръгнаха след него. Когато влязоха в кухнята, завариха Кай да ги чака облегнат на кухненския плот със скръстени ръце на гърдите. Вдигна едната си ръка за миг, колкото да им даде знак да седнат, но самият той явно възнамеряваше да остане прав.

– Е, какво ви е наговорила вещицата отново? Да не би да твърди, че съм я ударил? Така ли е?

Лицето му отново пламна и Патрик дори се уплаши да не го докарат до сърдечен удар.