Камила Лекберг - Каменоделецът

– Слушай, Хедстрьом.

Йоста дори не си направи труда да почука, но колегата му работеше на отворена врата и сам си беше виновен, ако някой влезеше при него, без да чука.

– Да? – изгледа го Патрик учудено.

– Току-що ми се обади Лилиан Флорин.

– И? – подкани го Патрик с нарастващо любопитство.

– Чакай да чуеш новината. Лилиан твърди, че Кай се е нахвърлил да я бие.

– Шегуваш ли се? – възкликна Патрик и се извъртя със стола си така, че застана лице срещу лице с Йоста.

– Не, тя твърди, че преди малко е влязъл при нея и започнал да ѝ крещи, а когато се опитала да го изгони, той буквално ѝ налетял със стиснати юмруци.

– Та това е пълна лудост – недоверчиво произнесе Патрик.

Йоста сви рамене.

– Поне тя така казва. Обещах ѝ да отидем веднага.

Той демонстративно показа якето си.

– Разбира се – отвърна Патрик и скочи от стола, за да вземе от закачалката своето.

След двайсет минути те вече паркираха пред къщата на семейство Флорин. Лилиан им отвори при първото почукване и ги пусна в антрето. Едва бяха престъпили прага, когато тя започна да говори, енергично жестикулирайки.

– Вижте какво ми причини! – възкликна тя и им показа малко червено петно на бузата си, а после вдигна ръкава на пуловера, за да покаже петното и на ръката си.

– Ако не го арестувате за това, то...

Лилиан толкова се разлюти, че едва намираше думи от ярост.

Патрик успокояващо я докосна по здравата ръка.

– Обещавам ви, че ще проучим въпроса внимателно. Не беше зле да ви види лекар.

Лилиан поклати глава.

– Трябва ли? Той ме удари по лицето и ме хвана с всички сили за ръката, но нищо по-сериозно – призна тя с нежелание. – Но на вас сигурно за доказателство ще ви трябват снимки?

Лицето ѝ просветна за миг, преди Патрик да убие и тази надежда.

– Не, няма нужда. Достатъчно е това, което видяхме. Ще отидем да поговорим с Кай, за да решим какво да правим. Има ли на кого да се обадите?

– Да, приятелката ми Ева може да дойде при мен.

– Чудесно. Тогава е най-добре веднага да ѝ позвъните, да си направите кафе и да се опитате да се успокоите. Всичко ще се нареди.

Патрик говореше така, че тя да се отнася с доверие към него, но нещо в театралното ѝ поведение го отблъскваше. Нещо не бе наред.

– Може би трябва да подам официално оплакване? Да попълня някакви документи и така нататък? – попита Лилиан обнадеждена.

– Това може да почака. Първо двамата с Патрик ще поговорим с Кай – каза Йоста с неприсъща за него твърдост, но Лилиан не се задоволи с подобни обещания.

– Ако отново претупате всичко от мързел, вместо да защитите една беззащитна жена, станала жертва на нападение, не си мислете, че ще премълча това. Веднага ще уведомя началника ви, а после, ако е нужно, ще се обърна към вестниците. Това трябва да ви е ясно.

Йоста прекъсна излиянията ѝ с леден глас:

– Никой нищо няма да претупа, Лилиан, но сега ще нап-равим следното. Първо ще поговорим с Кай и едва след това ще се заемем с формалностите. Ако имате възражения, можете веднага да се обадите на началника ни Бертил Мелберг и да се оплачете. Иначе ще трябва да изчакате да разпитаме обвиняемия.

След кратка вътрешна борба Лилиан реши да отстъпи.

– Щом е така, отивам да се обадя на Ева, но да знаете, че ви чакам да се върнете – промърмори тя сърдито и тръшна демонстративно вратата след тях толкова силно, че ехото се разнесе из цялата улица.

– Какво мислиш? – попита Патрик, учуден, че тъкмо Йоста бе успял да ѝ затвори устата.

– Не знам.... – отвърна той. – Но нещо... ме притеснява.

– И аз имам същото чувство. Друг път случвало ли се е Кай да се нахвърля срещу нея?

– Не, иначе със сигурност щяхме да разберем начаса. От друга страна, досега не са го обвинявали в убийство.

– Да, прав си – съгласи се Патрик. – Но въпреки това той не прилича на човек, който би налетял на бой. По-скоро е от хората, които винаги са готови да те препънат.

– Да, склонен съм да се съглася. Но нека чуем какво ще ни каже.

– Да, така е най-добре – каза Патрик и почука на вратата.

Стрьомстад, 1924

Когато баща ѝ влезе в стаята, сърцето на Агнес се сви. Нещо не беше наред. Нещо наистина не беше наред. След последния им разговор Аугуст сякаш се бе състарил с двайсет години. Сигурно тя е на смъртно легло, нищо друго не би могло така да съсипе баща ѝ.

Агнес събра смелост и се приготви да понесе мъжествено страшната новина. Но явно имаше нещо друго. В очите на баща ѝ нямаше загриженост, както бе очаквала, а само черна изгаряща ярост. Това, меко казано, бе странно, защо ще е ядосан, ако тя наистина е смъртно болна?