Камила Лекберг - Каменоделецът

Чу как някой се заизкачва по стълбите и се загърна с одеялото, охкайки тихичко. Кюфтенцата можеха да почакат. Това бе последната ѝ мисъл, преди вратата на стаята ѝ да се отвори.

Вече два дни яростта бушуваше в гърдите му. Каква безподобна наглост! Тази проклетница няма ни срам, ни съвест. Да го посочи на полицията. Кай разбираше, че мълвата скоро ще се разнесе из целия град, и тогава каквото и да говори, хората щяха да запомнят само, че полицаите са идвали да го разпитват във връзка със смъртта на момичето. Той стисна юмруци толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Поразмисли, но облече якето си и с решителна крачка излезе навън. Оградата, която сам бе издигнал между имотите им, не му позволи да мине напряко през двора. Затова тръгна по пътя и зави по алеята към Флоринови. Знаеше, че Никлас и Шарлот не бяха вкъщи. Сега вещицата щеше да чуе цялата истина за себе си. Предполагайки, че външната врата е отключена, както в повечето къщи в околността, Кай прекрачи прага, без дори да почука, и продължи направо към кухнята. Лилиан се стресна, като го чу да влиза, но бързо се окопити и на лицето ѝ се изписа обичайното дръзко и високомерно изражение. За каква ли се мислеше. Сякаш беше кралица, а не проста провинциалистка.

– Как, по дяволите, смееш да пращаш полицията у дома? – изрева Кай и удари с юмрук по масата.

Лилиан го изгледа студено.

– Полицаите попитаха дали някой ни мисли злото и аз се сетих за теб. Ако веднага не си вдигнеш чукалата, ще им се обадя отново. Нека сами видят на какво си способен.

Той едва успя да се удържи да не я хване за гушата. Привидното ѝ спокойствие разпали още повече яростта му.

– Само да посмееш, проклета миризлива вещице!

– Така ли?! Ще посмея и още как. Ти постоянно ни правиш мръсотии, заплашваш ни и ни преследваш. Подложени сме на истински тормоз.

Лилиан се хвана театрално за сърцето, а на лицето ѝ се появи изражението на невинно страдаща жертва, което Кай мразеше повече от всичко.

И как успяваше винаги да го изкара злодей, а себе си да представи като мъченица. Всъщност бе точно обратното. Той положи неимоверни усилия да се държи с нея човешки. В началото винаги отвръщаше на нападките ѝ с добрина, за да не пада до нейното равнище. Но преди няколко години реши, че щом Лилиан търси война, ще я има. След това за него всички средства станаха позволени.

Кай едва успя да запази самообладание и просъска.

– Е, тоя път не успя да объркаш полицаите с лъжите си.

– Не бързай толкова. Полицаите имат начин да разберат как е било наистина – отвърна Лилиан злобно.

– Какво искаш да кажеш? – попита Кай, но веднага разбра накъде бие съседката му. – Да оставиш Морган на мира, чуваш ли.

– Едва ли ще се наложи да си отворя устата – каза тя със злорадство. – Полицаите сами скоро ще разберат, че в съседната къща живее луд. А от такъв всичко може да се очаква. Ако те не се досетят, нека прочетат отново оплакванията ми.

– Обвиненията ти срещу него са пълна измислица, сама го знаеш! Морган никога не е стъпвал в къщата ти, нито пък е надничал през прозорците.

– Знам само каквото съм видяла – сопна му се Лилиан. – Всичко е описано в оплакванията ми до полицията. Нека само ги прочетат и веднага ще им стане ясно.

Кай не ѝ отговори. Нямаше смисъл.

Остави яростта да го завладее.

Мартин толкова се бе задълбочил в документите, че чак подскочи, когато чу Патрик да влиза.

– Извинявай, май без малко не ти докарах инфаркт – каза Патрик и се усмихна. – Зает ли си?

– Не, заповядай! – Мартин даде знак с ръка на колегата си да влезе. – Е, как е? Научихте ли нещо повече за семейс-твото от учителя?

– Учителката – поправи го Патрик. – За съжаление, не – добави той и забарабани с пръсти по крака си. – Каза, че не знае за проблеми в семейството на Сара. За сметка на това научихме повече за самата нея. Очевидно е била хиперактивно и доста трудно дете.

– В какъв смисъл? – попита Мартин, който не бе запознат с нашумялата през последните години диагноза.

– Ами как да ти кажа, била е свръхенергична, не я е свъртало на едно място, проявявала е агресия срещу всичко, което не ѝ харесва, трудно се е концентрирала.

– Явно никак не е било лесно да се работи с нея – отбеляза Мартин.

– И аз изтълкувах по същия начин думите на учителката.

– Ти си виждал Сара и приживе. Забелязваха ли се тези неща?

– Ерика я познава по-добре от мен. Аз съм я виждал само няколко пъти набързо и ми се стори доста буйничка, но нищо повече.