Камила Лекберг - Каменоделецът

Стрьомстад, 1924

Топлото време учудващо бързо прогони лошото нас-троениe на каменоделците. Когато Андерш дойде на работа, колегите му вече пееха под звънките удари на чуковете. Подготвяха дупки за барутните заряди, с които откъртваха по-големи късове гранит. Един придържаше лоста, а други двама го забиваха все по-надолу в скалата, докато не се отвори достатъчно голям процеп. В него изсипваха черния барут и го запалваха. По едно време пробваха с динамит, но силният взрив разтрошаваше гранита на милиони малки парченца.

Възрастните мъже поздравиха Андерш с кимване и продължиха работата в същия ритъм, без да пропускат нито един удар.

С леко от щастие сърце Андерш отиде на работното си място, където изсичаше голямото парче гранит за статуята. Тази зима работата не му спореше. През повечето дни беше толкова студено, че не можеше дори да докосне камъка, и всичко спираше в очакване времето да се затопли, а каменоделецът трябваше да затяга колана си. Сега обаче можеше най-сетне да се отдаде напълно на своя гранитен блок. А и не искаше да се оплаква, зимата му донесе други радости.

Понякога не му се вярваше, че това наистина се случва, че от небето е слязъл този ангел, за да се сгуши в неговата постеля. Всяка минута, прекарана с Агнес, се превръщаше в безценен спомен, който той скътваше в сърцето си. Само мисълта за бъдещето понякога помрачаваше радостта му. Неведнъж се опитваше да я заговори за това, но всеки път тя заглушаваше думите му с целувка. Избягваше тези разговори и го уверяваше, че всичко ще се нареди от само себе си. Думите ѝ бяха един вид обещание, че ще останат заедно и занапред, и той се оставяше тя да го убеди в това. Дълбоко в душата си Андерш беше истински романтик и вярваше, че няма сила, която може да застане на пътя на любовта. Наистина те произлизат от различни обществени слоеве, но той е трудолюбив и способен и ако имат шанс, той със сигурност ще ѝ осигури добър живот. А ако чувствата ѝ са също толкова искрени и силни като неговите, тя едва ли ще предпочете златото и парите и за да бъде заедно с него, ще пожертва богатството. В ден като този, когато пролетните слънчеви лъчи топлеха ръцете му, душата му се изпълваше с надежда, че ще се сбъднат всичките му мечти. Чакаше да получи позволението ѝ да говори с баща ѝ, а дотогава ще има време да подготви най-важната реч в живота си.

С разтуптяно сърце Андерш заби длетото в камъка. Думите кръжаха в съзнанието му сред спомените за Агнес.

Арне прочете внимателно некролога във вестника и недоволно се намръщи. Това не го засягаше. Бяха избрали едно плюшено мече за украса, пълна безвкусица. Некролозите трябва да съдържат само църковни символи и нищо друго. В плюшеното мече няма нищо религиозно. Не че очакваше нещо друго. Неговият син му носеше само разо-чарования. Затова нищо вече не го изненадваше. Срам и позор. Как можа един толкова набожен и благочестив човек като него да отгледа син, който така и не намери правия път. Не проумяваше защо хората все се опитват да ги сдобрят и говорят колко добър и интелигентен е синът му, каква професия си е избрал, че той е лекар и така нататък. Подобни разговори обикновено подхващаха жените. Мъжете бяха достатъчно разумни, за да не се изказват по въпроси, които не ги засягат. Не можеше да отрече, че синът му наистина има добра и солидна професия и печели добре, но това нямаше никакво значение, щом не носеше Бог в сърцето си.

Най-съкровената мечта на Арне бе синът му да поеме по стъпките на прадядо си и да стане свещеник. Той самият така и никога не получи подобен шанс, тъй като собственият му баща пропи всичките пари за семинарията. Затова трябваше да се задоволи с работата на клисар. Така поне вратите на дома Господен винаги бяха отворени за него.

А и църквата вече не беше същата. Преди беше съвсем различно. Всеки си знаеше мястото, а свещеникът се ползваше с нужното уважение. Хората следваха църковния канон и не се отдаваха на такива глупости като танци, музика, съжителство преди брака и други подобни прегрешения, които днешните свещеници сякаш одобряват. Сега дори фустите можеха да носят свещеническо расо – ето това го тормозеше най-много. Просто умът му не го побираше. В Библията е казано, че е срамотно жена да говори в черква. Няма какво повече да се разсъждава. Жените нямат място на духовното поприще. Единствената роля, която им подхожда, е тази на вярна съпруга на свещеника, а в черквата те трябва да мълчат. Мъка му беше, когато онази жена започна да се разпорежда в черквата във Фелбака. Всяка неделя трябваше да пътува до Квиле за утринната молитва и той просто отказа да ходи на работа. Скъпо му излезе, но си струваше. Сега женското страшилище вече го нямаше, а новият свещеник поне беше мъж. Макар да беше твърде модерен за вкуса на Арне. Оставаше да се отърве и от органистката. Това наистина е по-малкото зло в сравнение с жена пастор, но е време и тази глава от историята на Фелбака да бъде затворена.