Камила Лекберг - Каменоделецът

– Миличко, как си?

Агнес само поклати глава и преглътна, опитвайки се да прогони неприятния вкус на стомашен сок в устата си.

Аугуст я прегърна през рамо, поведе я към салона и я настани на дивана. Допря ръка до челото ѝ.

– О, Агнес, цялата си потна. Веднага ще се обадя на доктор Ферн и ще го помоля да те прегледа още днес.

Отмаляла, дъщеря му само кимна, легна на дивана и затвори очи. Нямаше сили за друго. Имаше чувството, че цялата стая се завъртя зад затворените ѝ клепачи.

Струваше ѝ се, че витае в някакъв мистичен свят на сенки, напълно откъснат от реалността. Знаеше, че не можеше да постъпи другояче, но съмненията не спираха да глождят душата ѝ. Дали наистина е взела правилното решение? Ана съзнаваше, че никой не я разбира. Как можа да се върне при Лукас след всички усилия да се освободи от него? Как можа да му прости инцидента с Ема? Върна се, защото това бе единственият начин да оцелеят – тя и децата ѝ. Лукас винаги е бил опасен човек, но преди умееше да се контролира. След раздялата им предишната сдържаност се смени с буйна лудост, сякаш целият му свят се срина. „Лудост“ бе единствената дума, която ѝ идваше на ума за случващото се с него. Ана познаваше тази му страна, усещаше я още от самото начало на връзката им. Може би тъкмо опасната му първичност я привлече така неудържимо тогава. Но сега безумието изплува на повърхността и тя постоянно изпитваше смъртен страх.

Решението ѝ да вземе децата и да го напусне бе само един от факторите, които подхранваха лудостта му. Имаше ред причини, които го накараха да превърти. Главната гордост на Лукас беше работата, но този път и там претърпя несполука. Няколко неуспешни сделки сложиха край на кариерата му. Малко преди да се върне при него, Ана срещна случайно един от колегите му. Той ѝ разказа, че поведението на Лукас било много странно, че посрещал неуспехите си с изблици на ярост и агресия. Дори бил стигнал дотам, че си позволил да блъсне в стената един от най-важните им клиенти, след което веднага бе уволнен. Клиентът дори подал оплакване в полицията и разследването щяло да започне в най-скоро време.

Слуховете за разклатеното му психично здраве я притесняваха, но не това бе причината да се върне при него. Един ден, когато се прибра вкъщи и откри, че Лукас бе изпотрошил всичко в апартамента, осъзна, че няма избор. Ако не му отстъпеше, със сигурност щеше да нарани или нея, или децата. Имаше само един начин да гарантира сигурността на Ема и Адриан – трябваше да държи врага наблизо.

Ана осъзнаваше безнадеждността на ситуацията, но в същото време разбираше, че е попаднала в омагьосан кръг. Беше затворена вкъщи с агресивния си подивял съп-руг, който следеше всяко нейно движение. Принуди я да напусне работата си в аукциона, която ѝ носеше толкова радост и удовлетворение. Пускаше я да излезе само за да напазарува или да прибере децата. Той все още нямаше работа, а и не търсеше. Наложи им се да напуснат просторния апартамент в квартал „Остермалм“ и сега се бяха приютили в тясна двустайна квартира в покрайнините на града. Ана би изтърпяла всичко, само да не бие децата. Самата тя ходеше със синини и охлузвания и тази роля ѝ беше добре позната. Играеше я вече от толкова години, че беше ѝ станала като втора природа. Тя познаваше този живот, а онзи на свобода ѝ се струваше нереален. Най-важното за нея бе децата да не забелязват какво се случва. Дори успя да убеди Лукас да им позволи да продължат да ходят на детска градина. Когато беше с тях, Ана се преструваше, че всичко е наред, но не бе сигурна, че успява да ги заблуди. Поне не Ема, която вече беше на четири години. Момиченцето пощуря от радост, че най-накрая щеше да се върне при татко си, но Ана все по-често улавяше наблюдателния детски поглед.

Тя се опитваше да убеди себе си, че е взела единственото правилно решение, но същевременно съзнаваше, че не може да продължават да живеят така. Лудостта на Лукас се задълбочаваше, а тя изпитваше все по-силен страх. Беше сигурна, че някой ден съпругът ѝ ще прекрачи границата и ще я убие. Въпросът бе как да успее да се измъкне от този капан? На няколко пъти се замисли дали да не се обади на Ерика и да я помоли за помощ, но Лукас пазеше телефона като ястреб. Спираше я и вътрешният ѝ глас. Досега винаги бе разчитала на по-голямата си сестра. Крайно време бе сама да се справи с трудностите, както подобава на възрастен човек. В съзнанието ѝ постепенно се зароди един план. Трябваше да събере достатъчно доказателства срещу Лукас, за да не може той да ги оспори в съда. Тогава с децата щяха да получат защита според закона. Понякога едва се сдържаше да не грабне децата и да не изтича до най-близкия дом за малтретирани жени, за да потърси помощ. Но това бе само временно решение. Тя имаше достатъчно опит и знаеше, че без доказателства срещу Лукас щяха да бъдат принудени да се върнат в домашния ад.