Камила Лекберг - Каменоделецът

Арне сърдито отвори следваща страница от местния вестник. А пък и тая Аста ходи все намръщена. Той знаеше, че е заради момичето. Аста се тормозеше, защото синът им отново живееше толкова наблизо. Затова Арне ѝ обясни как трябва да бъде силна и да продължи да вярва. Смъртта на момичето наистина е голяма трагедия, но нали точно това им внушаваше през всичките тези години. Синът му кривна от правия път и рано или късно, щеше да получи заслуженото наказание. Отново се върна на предишната страница и се загледа в некролога. Срам и позор...

Този път, за разлика отпреди, Мелберг не изпитваше никакво желание да бъде в центъра на медийния интерес. Той дори не свика пресконференция, а само покани в кабинета си няколко местни журналисти. Мисълта за онова писмо не напускаше съзнанието му и затова не можеше да се концентрира върху нищо друго.

– Разполагате ли с конкретна следа? – попита един от по-младите журналисти, очаквайки с нетърпение отговора.

– В момента не мога да коментирам – отвърна Мелберг.

– Подозирате ли някого от семейството? – обади се представителят на конкурентния вестник.

– Не можем да изключим подобна възможност, но не разполагаме с конкретни улики, които да ни насочват към това.

– Става ли дума за сексуално насилие? – попита същият репортер.

– Сега не мога да ви дам подробна информация по този въпрос – отговори уклончиво Мелберг.

– Как разбрахте, че става дума за убийство? – включи се в разговора третият от присъстващите журналисти. – Имаше ли следи от насилие по тялото?

– В интерес на следствието не мога да отговоря на този въпрос – оправда се Мелберг и забеляза нарастващото разочарование, което се изписа по лицата на журналистите.

Работата с журналистите изискваше изключителна премереност. Трябва да им се даде достатъчно информация, за да не обвинят полицията в нежелание за сътрудничество, без обаче това да навреди на следствието. Мелберг обикновено се справяше отлично с тази задача, но днес му беше трудно да се концентрира. Писмото преобърна целия му свят, не знаеше как да постъпи. Истина ли беше, че...

Един от репортерите го гледаше изчаквателно и Мелберг разбра, че е пропуснал последния въпрос.

– Извинявайте, бихте ли повторили? – попита той смутено и журналистът го погледна учудено.

Познаваше комисаря добре и знаеше, че подобна разсеяност и мълчаливост не му бяха присъщи. Мелберг обикновено беше важен и високомерен.

– Попитах имат ли основание родителите да се притесняват за децата си?

– По принцип винаги препоръчваме на родителите да контролират децата си, но бих искал да подчертая, че конкретното събитие не е повод за масова паника. Убеден съм, че това е единичен случай и престъпникът скоро ще бъде заловен.

Мелберг се изправи, давайки знак, че срещата е приключила, журналистите покорно прибраха бележниците си и благодариха за вниманието. Всички усещаха, че биха могли да притиснат комисаря повече, но в същото време не искаха да си развалят отношенията с полицията. Да действат напористо, можеха колегите им от столицата. Тук всички бяха съседи и децата на журналистите посещаваха същите училища и спортни клубове като децата на интервюираните. Затова не преследваха сензации – доброто разбирателство беше къде по-важно.

Мелберг се отпусна доволен на стола си. Въпреки разсеяността му, вестниците не успяха да изкопчат повече информация от допустимото. Новината със сигурност щеше да се появи на първите страници още утре сутринта. Надяваше се, че това ще пробуди активността на населението и хората ще започнат да им помагат с информация. Ако им провърви, ще открият някоя важна улика сред всички слухове и клюки, които ще им се наложи да изслушат.

Мелберг отново извади писмото и започна да го чете. Все още не можеше да повярва на очите си.

Стрьомстад, 1924

Агнес лежеше в стаята си с мокра кърпа на челото. Докторът я прегледа внимателно и ѝ заръча да остане в леглото, след което слезе в салона да говори с баща ѝ. За миг тя дори се притесни да не би да става дума за нещо сериозно. За кратко забеляза притеснение в погледа на възрастния лекар, но то бързо изчезна и докторът я потупа по ръката и я увери, че всичко ще е наред, а засега трябва да си почива.

Не можеше да признае истинската причина за умората си. Всички онези безсънни зимни нощи се бяха отразили зле на здравето ѝ. Такава беше нейната диагноза, но не биваше и другите да я знаят. Доктор Ферн щеше да ѝ изпише подсилващи капки, а щом сложеше край на приключението с Андерш, всичко щеше да си дойде на мястото. През това време нищо не ѝ пречеше да си остане в леглото едва-две седмици и да се поглези. Агнес се замисли какво да си поиска за обяд. Тъй като вчерашната вечеря изчезна в тоалетната чиния, стомахът ѝ закъркори неудържимо. Може би палачинки или от вкусните кюфтенца с варени картофи, сметанов сос и сладко от червени боровинки – специалитета на готвачката.