Камила Лекберг - Каменоделецът

Никлас премести един стол и седна близо до нея. Изчака я да започне. Изглежда, сама не знаеше какво да каже. След като помълча, най-накрая събра смелост и проговори:

– Толкова съжалявам за момиченцето, Никлас.

Устните ѝ отново онемяха, а синът ѝ намери сили само да кимне.

– Не я познавах... но толкова ми се искаше.

Гласът ѝ леко трепереше от потиснати емоции. Кой знае какво ѝ костваше да се реши да дойде тук. Сигурно за първи път през живота си се опълчваше на баща му.

– Тя беше чудесно дете – каза той със сподавен от плач глас, но очите му останаха сухи. През последните дни толкова много бе плакал, че не му останаха сълзи. – Имаше твоите очи. А чия беше рижата коса, не знаем.

– Баба ми по бащина линия имаше прекрасна рижа коса. Сигурно от нея – жената се поколеба за миг, преди да изрече името на детето, – Сара я е наследила.

Аста седеше, устремила поглед в сключените си в скута ръце.

– От време на време ги виждах. Нея и момченцето. Срещах съпругата ти, докато ги разхождаше. Но никога не се приближих. Само се споглеждахме за миг. Сега съжалявам, че поне веднъж не се спрях да поговорим. Тя знаеше ли, че тук живее баба ѝ?

– Да, често ѝ разказвах за теб. Знаеше как се казваш, показвахме ѝ снимки. Малкото, които успях да взема...

Никлас не довърши изречението. Нито той, нито тя смееха да засегнат болезнената тема за семейния разрив.

– Верни ли са слуховете? – Аста за първи път погледна сина си в очите. – Наистина ли има виновен за смъртта ѝ?

Никлас се опита да отговори, но думите заседнаха в гърлото му. Толкова много неща искаше да ѝ разкаже, толкова много тайни му тежаха на сърцето. Така му се искаше да ги стовари в нозете ѝ, но не можеше. Бяха изминали твърде много години.

Очите му отново плувнаха в сълзи, които се търкулнаха надолу по лицето. Той не посмя да погледне майка си, но чувствата ѝ надвиха страха и забраните и в следващия миг ръцете ѝ обвиха шията му. Тя бе толкова дребна, а той толкова едър, но изведнъж всичко се преобърна.

– Да, миличък, да.

Ръцете ѝ започнаха да галят гърба му и му се стори, че часовникът на времето запрепуска назад и го върна обратно в детството. В майчината прегръдка е толкова спокойно. Усещаше топлия ѝ дъх и чуваше изпълнения с обич глас, който му нашепва, че всичко ще се оправи. Под леглото му, разбира се, няма никакви чудовища, те са само плод на въображението му и ако ги прогони, те веднага ще изчезнат. Този път обаче чудовищата не искаха да си отиват.

– Татко знае ли? – прошепна Никлас на рамото ѝ.

Просто не можа да се сдържи да не зададе този въп-рос. Веднага усети как майка му трепна и се отдръпна. Магията изчезна. Отново я видя пред себе си – сива, съсухрена старица, която за пореден път избра баща му дори в този кошмарен миг, когато повече от всякога се нуждаеше от нея. Чувствата му бяха раздвоени. Обичаше майка си и винаги усещаше липсата ѝ в сърцето си, но същевременно го изпълваше горчивина и презрение за това, че го бе предала.

– Не знае, че съм тук – отвърна тя кратко, а Никлас разб-ра, че майка му мислено вече си е тръгнала.

Но той искаше да я задържи поне още малко и знаеше как да го стори.

– Искаш ли да видиш снимка на децата? – попита той нежно.

Приближи се до бюрото и издърпа най-горното чекмедже. Извади албум и ѝ го подаде, като се стараеше да не го поглежда. Все още не беше готов за това.

Аста внимателно започна да прелиства страниците, като се усмихваше тъжно на всяка нова снимка. Изведнъж осъзна какво бе изгубила.

– Колко са красиви! – изрече тя с майчинска гордост, примесена с мъка от безвъзвратната загуба на едно от дечицата.

– Виждам, че си взел фамилията на жена си? – предпазливо попита майка му и стисна здраво албума.

– Да – отвърна Никлас и погледът му се зарея в далечината. – Не исках да нося неговата фамилия.

Тя само кимна с тъга.

– Наистина ли трябваше да се върнеш на работа толкова скоро? – добави тя притеснено и се загледа в седналия зад бюрото си син.

Никлас разлистваше разсеяно папките пред себе си и едва преглъщаше бликналите сълзи.

– Това е единственият начин да оцелея – отбеляза той.

Майка му се задоволи с това обяснение, но тревогата в погледа ѝ се засили.

– Не забравяй живите – добави тя кротко и поръси още сол в кървящата рана в душата му.

Беше раздвоен. Един глас му нашепваше да се върне вкъщи при Шарлот и Албин, а друг го убеждаваше да се отдаде на работа и да избяга от болката, която намаляваше в самотата. Най-много го плашеше мисълта, че лицето на Шарлот като огледало ще отрази вината му, затова инстинктът за бягство успя да победи. Искаше му се да сподели всичко това с майка си, да положи глава в скута ѝ като малко дете, да чуе успокоителните ѝ думи. Мигът така и отлетя, а тя върна албума на бюрото му и тръгна към вратата.