Камила Лекберг - Каменоделецът

Думите жегнаха Андерш. Изпита желание да извика, че това не е истина. Че познава друга Агнес. Неговата любима беше мила и добра и го обичаше също толкова силно, колкото той нея. Затова беше готова на пълна саможертва в името на съвместното им бъдеще. Погледна я настойчиво, сякаш очакваше, че силата на волята му ще я подтикне да вдигне глава и да го защити пред баща си, но тя остана мълчалива и студена. Земята се разтресе под краката на Андерш. Не само защото губеше Агнес, но губеше и работата си.

Аугуст отново взе думата. Явно усети болката на Андерш зад изпълнените с гняв очи.

– Впрочем сега всичко се промени. При нормални обстоятелства никога не бих допуснал дъщеря ми да се задоми с един каменоделец, но вие ме поставихте пред свършен факт.

Андерш се обърка. Какво означаваше това?

Аугуст забеляза недоумението му и продължи.

– Мда, дъщеря ми чака дете. Двамата трябва да сте пълни идиоти, за да не предвидите тази възможност.

Андерш остана без дъх. Беше готов да се съгласи с бащата на Агнес. Наистина бяха пълни идиоти, щом не предвидиха подобна възможност. Досега беше напълно убеден, че двамата с Агнес бяха взели всички необходими мерки, за да се предпазят. Изведнъж целият му живот се преобърна. Ураган от емоции се разрази в душата му и го накара да се чувства още по-объркан. От една страна, беше щастлив, че Агнес носеше детето му, но от друга, се срамуваше от баща ѝ и разбираше гнева му. Той самият също би побеснял, ако някой постъпеше така с дъщеря му. Андерш зачака напрегнато продължението.

Аугуст продължи със скръбен глас, без дори да погледне Агнес.

– Има само едно разрешение на проблема. Двамата трябва да сключите брак и затова днес повиках магистрата Флеминг. Той ще ви венчае, а след това ще обсъдим формалностите.

Агнес за първи път вдигна глава. За свое огромно учудване Андерш не съзря в очите ѝ онова щастие, което изпитваше самият той, а само дълбоко отчаяние. Любимата му се обърна към баща си с умолителен глас:

– Моля те, татко, не ме принуждавай да се омъжа за него. Има други начини, не можеш насила да ме омъжиш за него. Той е един... прост работник.

Андерш имаше чувството, че някой го зашлеви. Сякаш за пръв път я виждаше и пред очите му Агнес буквално се преобрази и се превърна в друг човек.

– Но Агнес? – промълви той, сякаш ѝ се молеше да не се променя, да си остане момичето, което беше обикнал.

В този миг той вече разбираше, че всичките му мечти са рухнали.

Агнес не обърна внимание на думите му и продължи да моли баща си. Аугуст дори не я удостои с поглед, а се обърна към магистрата и каза рязко:

– Моля, венчайте ги.

– Татко, моля те! – възкликна Агнес и театрално се строполи на колене на земята.

– Млъкни! – отсече баща ѝ и я погледна студено. – Ставаш за смях. Нямам никакво намерение да търпя подобни истерични изблици. На каквото си си постлала, на това ще лежиш! – изкрещя той и я накара да млъкне.

Агнес се изправи бавно със скръбно изражение на лицето и остави магистрата да си свърши работата. Получи се странна венчавка. Намръщената булка стоеше на един метър от младоженеца. Въпреки това и двамата отговориха с „да“, тя – навъсена като буреносен облак, а той – напълно объркан.

– Готово – съобщи Аугуст след формалната церемония. – Няма как да те оставя на работа при мен – продължи той, а Андерш само кимна в знак, че друго не е и очаквал.Новоизпеченият тъст добави: – Колкото и срамна да е пос-тъпката ти, не мога да оставя дъщеря си на улицата, поне това дължа на майка ѝ.

Агнес го погледна изпитателно, явно все още таеше слаба надежда, че не всичко е загубено.

– Осигурил съм ти работа в каменоломната във Фелбака. Някой друг ще довърши статуята. Платих и наема за първия месец на една от бараките със стая и кухня. След изтичането му трябва да се оправяте сами.

От устните на Агнес се отрони сподавен вик. Тя се хвана за гърлото, сякаш нещо я душеше, а под краката на Андерш земята се разклати. Презрението в погледа на младоженката попари и последната му надежда за светло бъдеще с нея.

– Моля те, любими татко – примоли се тя отново. – Не можеш да постъпиш така. По-скоро ще се самоубия, отколкото да се преместя във воняща колиба заедно с този човек.

Андерш кисело се усмихна. Ако не беше бъдещото дете, отдавна да си е тръгнал, но един истински мъж не може да избяга от отговорност, въпреки всички трудности. Така го бяха възпитавали, откакто се помнеше. Затова все още стоеше в тясната задушна стая и се опитваше да си представи бъдещия си живот с една жена, която очевидно намираше за отблъскващ новия си съпруг.