Камила Лекберг - Каменоделецът

Тя имаше чувството, че се носи сред открития космос. Че лети между планети и небесни тела, обгърнати от мека светлина. През съзнанието ѝ прелитаха картини от миналото и настоящето. В съня си виждаше Сара. Виждаше я как се смее. Виждаше малкото ѝ съвършено телце. Кожата ѝ бе млечнобяла, а ръчичките с дълги нежни пръстчета. Още през първите минути от живота си Сара стисна показалеца на Шарлот толкова здраво, сякаш това бе единствената ѝ опора в новия плашещ свят. А може би наистина беше така. Имаше чувството, че малките пръстчета буквално обгърнаха сърцето ѝ и никога нямаше да го пуснат.

Ето че в полета си достигна и до слънцето. Силната му светлина ѝ напомни за цвета на косата на Сара. Червена като адски пламък, както се бе пошегувал някой. Спомни си как беше се ядосала. В детенцето, което държеше в прегръдката си, нямаше нищо дяволско. Нямаше нищо дяволско и в червената коса, която в началото стърчеше като петльов гребен, но с годините се сгъсти, омекна и се спусна като водопад по раменете на дъщеря ѝ.

Но кошмарният сън измести усещането за детските пръстчета, стиснали сърцето ѝ, и за червената коса, която се развяваше по раменете на подскачащата жизнерадостна Сара. Вместо това си представи как косата ѝ, тъмна и натежала от водата, обгръща лицето ѝ като начупен ореол. Как се полюшва и плава на повърхността, а отдолу дълги зелени водорасли се протягат като ръце към нея. Дори морето бе покорено от красивата коса на дъщеря ѝ и поиска тя да остане при него завинаги. Кошмарът продължи. Млечнобялата бебешка кожа се обагри в лилаво със сини нюанси, а клепачите се склопиха над мъртвите детски очи. Тялото на момиченцето се завъртя бавно във водата със скръстени на гърдите ръце. Завърташе се все по-бързо и по-бързо, докато сивата водна повърхност не се покри с малки вълни. Чак тогава зелените ръце потънаха надолу в морската бездна. Детето отвори очи. Те бяха съвсем, съвсем бели.

Събуди се от някакъв писък, толкова далечен, сякаш идваше от друг свят. Едва когато усети ръцете на Никлас, които разтърсиха раменете ѝ, осъзна, че е чула собствения си глас. За миг изпита облекчение. Всичко бе само сън. Сара беше жива и здрава. Кошмарът бе изиграл с нея зла шега. Но когато видя лицето на съпруга си, действителността я връхлетя с пълна сила. В гърдите ѝ отново се надигна вик. Той го предвари, като я прегърна силно, и викът се удави в глухи ридания. Ризата му беше мокра на гърдите и Шарлот усети непознатия вкус на неговите сълзи.

– Сара, Сара – хлипаше тя.

Макар и будна, все още имаше чувството, че се носи сред космоса и ако Никлас не я държеше в ръцете си, щеше да се изгуби завинаги.

– Знам, знам – той я люлееше, а гласът му прозвуча някак дрезгаво и дълбоко.

– Къде беше? – изхлипа Шарлот през сълзи, ала Никлас продължи да я люлее и гали по косата с трепереща ръка.

– Шшш, нали сега съм тук. Опитай се да поспиш още малко.

– Не мога...

– Сега ще заспиш. Шшш...

И той продължи да я люлее, докато съзнанието ѝ отново се изпълни с мрак и тя попадна в плен на съня.

Когато се върнаха в участъка, разбраха, че всички вече бяха научили новината. Смъртните случаи с деца бяха рядкост. Обикновено ставаше дума за автомобилна злополука веднъж на няколко години. Сега сърцата на всички бяха натежали от скръб.

Аника погледна въпросително Патрик, когато двамата с Мартин минаха покрай будката на дежурния. На него обаче не му се говореше с никого. Искаше час по-скоро да се върне в стаята си и да затвори вратата. Срещнаха Ернст Лундгрен в коридора, но и той не промълви нито дума и Патрик мълчаливо се прибра, а Мартин последва примера му. В академията не ги бяха подготвили добре за подобни ситуации. Едно от най-неприятните задължения е да съобщиш на някого новината за смъртта на негов близък или роднина, а най-страшно е да съобщиш на родителите за гибелта на детето им. Никой не заслужаваше подобна съдба – да е принуден да поднесе такава новина.

Патрик седна зад бюрото, подпря глава на ръцете си и притвори очи. В мрака зад склопените клепачи виждаше само бледосиньото лице на Сара и втренчените ѝ в небето очи. После се взря в снимката, която стоеше на бюрото пред него, и я доближи до лицето си. Първата снимка на Мая в ръцете на Ерика в родилния дом. Струваше му се грозничка и в същото време прекрасна. Как се съчетават тези неща, може да разбере само родител, видял детето си за първи път. А Ерика се усмихваше, уморено и измъчено, но същевременно гордо, че е успяла заедно с него да сътвори това чудо.