Камила Лекберг - Каменоделецът

Патрик съзнаваше, че се държи сантиментално и дори патетично. Едва днес за първи път разбра напълно отговорността, която лежеше на раменете му след раждането на дъщеря му, отговорност, примесена с безкрайна обич и страх. Когато видя удавеното момиче да лежи като статуя в лодката, за миг го прониза мисълта, че би било по-добре Мая да не се бе раждала. Как би могъл да живее в постоянен страх, че може да я загуби?

Върна обратно снимката на мястото ѝ и се облегна назад с ръце на тила. Струваше му се безсмислено да продължи да работи, преди да му се обадят от Фелбака. Най-много от всичко му се искаше да се прибере вкъщи, да се пъхне в леглото и да прекара остатъка от деня, завит през глава. Някой почука на вратата и разсея тежките му мисли.

– Влез.

Аника предпазливо надникна в стаята.

– Извинявай, че те безпокоя. Исках само да ти кажа, че се обади съдебният лекар и каза, че са получили тялото и докладът от аутопсията ще е готов след два дни.

Патрик кимна уморено.

– Благодаря, Аника.

Жената се поколеба.

– Вие с Ерика познавахте ли я?

– Да, дори напоследък доста често срещах и Сара, и майка ѝ. Шарлот и Ерика се сприятелиха след раждането на Мая.

– Имаш ли представа как се е случило?

Патрик въздъхна и запрелиства листовете на бюрото си, без да поглежда Аника.

– Удавила се е, както вероятно вече си чула. Сигурно е слязла на кея да си играе, паднала е във водата и не е могла да изплува. Водата е толкова студена, че сигурно бързо е премръзнала. Най-ужасно беше, че трябваше да съобщя на Шарлот за случилото се...

Гласът му секна и той извърна лице, за да скрие напиращите сълзи.

Разбирайки, че сега е по-добре да не го тревожи, Аника затвори внимателно вратата. И на нея не ѝ спореше работата този ден.

Ерика отново погледна часовника. Шарлот трябваше да дойде преди половин час. Понагласи нежно Мая, която сучеше от гърдата ѝ, и се протегна към телефона. Сигналите се заредиха един след друг, но никой не вдигна. Странно, сигурно е излязла и е забравила за срещата им. Макар че това изобщо не ѝ бе присъщо.

Двете се бяха сближили доста през последните месеци. Дали защото се намираха в труден етап от живота си, или пък просто си приличаха? Интересно бе, че чувстваше Шарлот като своя сестра, дори по-близка от Ана. Знаеше, че Шарлот се притеснява искрено за нея, и това ѝ даваше някаква сигурност в хаоса, в който сега живееше. През целия си живот Ерика се бе грижила за някого и най-вече за Ана, затова беше толкова приятно поне за малко да се почувства в ролята на слаба и беззащитна. Същевременно знаеше, че и Шарлот си има своите грижи. Не само защото семейството ѝ бе принудено да живее с Лилиан, която очевидно не беше с лек характер. Имаше и още нещо. Всеки път щом Шарлот споменеше съпруга си Никлас, чертите ѝ се изостряха, а в погледа ѝ пробягваше притеснение. Ерика го бе виждала няколко пъти набързо, но шестото ѝ чувство подсказваше, че не може да му се вярва. Не, това бе твърде силно казано. По-скоро ѝ се струваше, че Никлас е изтъкан от добри намерения, но в края на краищата винаги поставя собствените си желания и интереси на първо място. Разказите на Шарлот само потвърждаваха нейното усещане. Макар че трябваше да чете между редовете, докато приятелката ѝ величаеше съпруга си. Тя се възхищаваше от него и неведнъж бе споменавала колко ѝ е провървяло, че той я е избрал за своя съпруга. Ерика не можеше да отрече, че Никлас по външност бе по-привлекателен от Шарлот – висок, рус, строен, така го описваха новите му пациентки, – а и за разлика от жена си, имаше университетска диплома. По отношение на душевните качества обаче тя печелеше по точки. Никлас бе този, който трябваше да благодари на щастливата си звезда. Шарлот беше любвеобилна, мъдра и добра жена и когато Ерика успее да преодолее състоянието си на пълна апатия, ще направи всичко възможно, за да ѝ помогне да го прозре. За съжаление, нямаше сили за нищо друго, освен да се притеснява за приятелката си.

Няколко часа по-късно навън се спусна пълен мрак и зад прозореца се разрази буря. Ерика погледна часовника и разбра, че сигурно е заспала с Мая на ръце, която използваше гърдите ѝ вместо биберон. Тъкмо се пресегна към телефона, за да позвъни на Шарлот, когато чу външната врата да се отваря.

– Кой е?

Патрик трябваше да се прибере едва след два часа. Може би Шарлот най-после бе решила да се появи.

– Аз съм.

Гласът на Патрик прозвуча толкова безжизнено, че изпълни сърцето ѝ с тревога.