Камила Лекберг - Каменоделецът

Стрьомстад, 1923

– Агнес, днес ме чакат само скучни делови срещи. Няма смисъл да идваш с мен.

– Да, но аз пък искам. И тук да остана, пак ще ми е скучно. Няма с какво да се заема.

– Ами приятелките ти...

– Всички са заети – прекъсна го Агнес сърдито. – Брита подготвя сватбата си, Лайла ще ходи с родителите си в Халден да види брат си, а Соня ще помага на майка си. – След това добави с изпълнен с тъга глас. – Ако и аз имах майка, на която да помагам...

Погледна баща си изпод вежди. Думите ѝ както винаги попаднаха в целта и той въздъхна.

– Добре, ще те взема. Но ми обещай, че ще седиш мирно и няма да се мотаеш в краката на персонала. Миналия път направо ги побърка. После няколко дни не можаха да се съвземат.

Не се сдържа и се усмихна на дъщеря си. Тя наистина е капризна, но по тези краища няма по-голяма хубавица от нея.

Агнес се разсмя доволна от поредната победа над баща си и реши да го награди с прегръдка и нежно потупване по закръгленото коремче.

– Няма друг баща като теб – изчурулика тя, а Аугуст се засмя щастливо.

– Какво щях да правя без теб? – измърмори той, къде на шега, къде сериозно, и я притисна до себе си.

– О, не се притеснявай. Няма да те напусна.

– Все още не – потвърди баща ѝ тъжно и я погали по тъмната коса. – Но не след дълго някой момък ще те отмъкне от мен. Ако, разбира се, успее да задоволи високите ти изисквания. – Баща ѝ отново се разсмя. – Твърде взискателна си.

– Ами как иначе, не мога да се задомя с кого да е – отвърна му Агнес с усмивка. – Ти си ми пример. С такъв баща никак не е чудно, че съм взискателна.

– Стига си се подмазвала – прекъсна я Аугуст и изпъчи гордо гърди. – Щом ще идваш с мен, трябва да побързаш. Директорът не бива да закъснява.

Въпреки подканата му, измина цял час, докато тръгнат. Агнес трябваше да оправи прическата и облеклото си, но когато най-сетне беше готова, Аугуст остана очарован от резултата. Влязоха в кабинета на управителя с половин час закъснение.

– Моля да ме извините – започна Аугуст, втурвайки се в стаята, където вече го чакаха трима мъже. – Надявам се да ми простите, като разберете причината за закъснението.

С тези думи директорът посочи с ръка към дъщеря си, която вървеше след него. Беше облечена в червена рокля, обгръщаща тялото ѝ като втора кожа и подчертаваща тънката ѝ талия. За разлика от много девойки, които, следвайки модата от двайсетте години, отрязаха дългите си коси, Агнес не се подстрига и гъстата ѝ черна коса бе прибрана на кок. Момичето знаеше отлично как да подчертае красотата си. Вкъщи това ѝ показваше огледалото, а сега хубостта ѝ говореше вместо нея. Бавно свали ръкавиците от ръцете си и позволи на мъжете да се ръкуват с нея.

Реакциите им предизвикаха истинско задоволство в душата ѝ. Стояха пред нея като вкаменени, зяпнали от почуда. Първите двама задържаха ръката ѝ твърде дълго, но третият бе някак различен. За свое голямо учудване, Агнес усети как сърцето ѝ трепна. Едрият грубоват мъж почти не я погледна и пое дланта ѝ само за секунда. Ръцете на другите двама бяха нежни и меки, почти като женски, но не и неговите. Усети грубата мазолеста ръка, пръстите му ѝ се сториха дълги и силни. За миг дори изпита желание да не изпуска тази ръка, но след това се опомни и леко му кимна. Погледите им се срещнаха набързо. Очите му бяха кафяви. Сигурно родът му идваше от Белгия.

След като поздрави присъстващите, Агнес побърза да седне на стола в ъгъла и сключи ръце в скута си. Забеляза, че баща ѝ се поколеба. Сигурно би предпочел да я отпрати от стаята, но тя го погледна умолително. Отново успя да го накара да ѝ угоди. Кимна ѝ безмълвно, а тя реши, както никога досега, да седи тихо в ъгъла, за да не му дава повод да я изгони. Не искаше да се унижава в присъствието на този мъж.

Обикновено след един час мълчание вече умираше от скука, но не и този път. Времето буквално отлетя, а когато срещата приключи, Агнес вече знаеше, че желае този мъж по-силно от всеки друг.

А тя постигаше каквото иска.

– Не трябва ли да посетим Никлас? – попита Аста умолително.

Погледна към каменното лице на съпруга си, но не откри и капка състрадание.

– Нали казах никой да не споменава името му в моя дом!

Арне гледаше със студен поглед през кухненския прозорец.

– Да, но след нещастния случай с момиченцето...

– Господ го наказа. Колко пъти ти повтарях, че ще си получи заслуженото. Сам си е виновен. Ако беше ме послушал, това никога нямаше да се случи. Бог закриля смирените. Не искам да говоря повече за това!