Камила Лекберг - Каменоделецът

– Съобщи ли на Мелберг?

– Не – въздъхна Патрик. – Смятам да се отбия в кабинета му, след като приключим. Дойдох първо при теб, защото двамата заедно откликнахме на повикването, и възнамерявам да го помоля да ни позволи заедно да водим разследването. Имаш ли нещо против?

Знаеше, че въпросът му по-скоро бе риторичен. Никак не им се искаше колегите им Ернст Лундгрен или Йоста Флюгаре да работят по този заплетен случай. Тях ги биваше да разследват само кражби на велосипеди.

Мартин кимна в отговор.

– Добре. Най-добре е да хвана бика за рогата.

Комисар Мелберг разглеждаше писмото с такова омерзение, сякаш бе отровна змия. По-зле не можеше и да бъде. В сравнение с това бледнееше дори инцидентът с Ирина миналото лято.

Челото му се покри със ситни капчици пот, въпреки хладния въздух в стаята. Той махна отчаяно с ръка и без да иска, разпиля кичура коса, с който прикриваше плешивото си теме. Започна раздразнено да оправя прическата си, когато на вратата се почука. Приглади за последен път с ръка шедьовъра на фризьорското изкуство и изръмжа:

– Влез.

Хедстрьом, изглежда, не се трогна особено от раздразнения тон на началника си, но изражението на лицето му бе необичайно сериозно. Мелберг недолюбваше Патрик, струваше му се някак твърде наперен. Предпочиташе да работи с хора като Ернст Лундгрен, който винаги се отнасяше с уважение към колегите с по-висок ранг. Докато все му се струваше, че Хедстрьом ще се изплези на началника си веднага щом той му обърне гръб. „С времето ще отсея просото от плявата“ – помисли си горчиво Мелберг. Дългогодишният му стаж на полицай го бе научил, че мекушавите и шегаджиите се пречупват първи.

За секунда успя да забрави съдържанието на писмото, но когато Хедстрьом седна на стола срещу него, погледът му отново падна върху белия плик и той побърза да го пъхне в първото чекмедже. Можеше да почака малко.

– Е, какво има?

Мелберг осъзна, че гласът му все още леко трепери от преживения шок, и си наложи да се успокои. Неговият девиз беше никога да не показва слабост. Подчинените му само чакаха да им подаде пръст и щяха да му отхапят цялата ръка.

– Убийство – съобщи Патрик лаконично.

– Какво се е случило пък сега? – въздъхна Мелберг. – Да не би някой от старите ни познайници с яки юмруци да е фраснал женичката си по главата?

Лицето на Хедстрьом не трепна.

– Не – отвърна той сериозно. – Става дума за удавеното дете от завчера. Оказа се, че не е нещастен случай, както предполагахме. Момичето е убито.

Мелберг подсвирна.

– Я гледай ти – промърмори той, а в главата му се завъртяха объркани мисли.

От една страна, престъпленията срещу деца винаги го възмущаваха, но от друга, веднага трябваше да анализира как този неочакван развой на събитията ще се отрази на кариерата му като началник на полицейския участък в Танумсхеде. Имаше два варианта – или щеше да бъде затрупан с двойно повече административна и друга работа, или пък щеше да успее да се изкачи в кариерата и да се завърне в горещия Гьотеборг. Вярно, че последните две успешни разследвания за убийства, в които активно участва, не постигнаха очаквания ефект върху началниците му, но рано или късно, все ще успее да ги убеди, че мястото му е в главното управление. Може би този случай ще бъде достатъчен.

Усети, че Хедстрьом очаква от него друга реакция, и побърза да добави:

– Да не искаш да кажеш, че някой е убил детето? Е, значи, работата ни е да пратим гадината зад решетките.

Мелберг сви ръка в юмрук, за да подсили ефекта на думите си, но лицето на Патрик доби още по-угрижено изражение.

– Искате ли да знаете повече за причината на смъртта? – попита Хедстрьом, сякаш поучавайки го.

Мелберг се подразни от реакцията му.

– Естествено, точно това щях да попитам. Е, какво смята съдебният лекар?

– Момичето се е удавило, но не в морето. Открили са само сладка вода в дробовете ѝ със следи от сапун и шампоан. Затова Педерсен смята, че е убита във вана. Тоест някой е удавил Сара във ваната и след това е хвърлил тялото в морето, за да имитира нещастен случай.

Думите на Хедстрьом предизвикаха в съзнанието на Мелберг картина, която го накара да потръпне и дори за миг да забрави егоистичните си стремежи за повишение в службата. Смяташе, че е видял почти всичко през годините на активната си работа, но убийствата на деца продължаваха да го изваждат от равновесие. Бе нечовешко да причиниш зло на едно нещастно момиченце. Сърцето му се изпълни с непознато досега чувство на възмущение, непознато, но приятно.