– Предполагам, че извършителят е неизвестен?
Хедстрьом потвърди.
– Така е. Не разполагаме с информация за проблеми в семейството или за предишни нападения срещу деца във Фелбака. Предполагам, че първо ще трябва да разпитаме близките ѝ? – попита Патрик настойчиво.
Мелберг веднага се досети накъде клони. Нямаше никакъв проблем. Досега няколко пъти бе оставял Хедстрьом да свърши черната работа, след което обираше лаврите. Нямаше защо да се срамува. Все пак ключът към успеха на началника се крие в умението му да разпределя работата между подчинените си.
– Изглежда, искаш да продължиш разследването?
– Да. Все пак двамата с Мартин се отзовахме на сигнала и съобщихме на семейството, така че всъщност вече работим по случая.
– Така ще е най-добре – отвърна Мелберг и кимна одоб-рително. – Само ме дръж в течение.
– Чудесно – зарадва се Хедстрьом. – Тогава трябва с Мартин да се залавяме за работа.
– С Мартин ли? – коварно попита Мелберг. Патрик го раздразни с неуважителното си отношение и сега му се удаде възможност да го постави на място. Понякога Хедстрьом се държеше като началник на участъка и бе крайно време да му се покаже кой командва тук. – Не, в момента не мога да пусна Мартин. Възложил съм му да разследва серия кражби на коли. Сигурно става дума за някаква банда от Прибалтика, която вилнее наоколо. Така че Мартин сега е зает. Но – Мелберг направи кратка пауза, за да се наслади на измъченото изражение на Патрик, – Ернст е свободен в момента и може да започнете да работите заедно.
По лицето на полицая се изписа страдание и Мелберг разбра, че е уцелил право в десетката. После реши да се смили над него.
– Но ти ще си ръководителят на разследването, така че Лундгрен ще ти докладва лично.
Макар да харесваше Ернст Лундгрен, Мелберг съзнаваше, че той не е от най-способните полицаи. Нямаше смисъл сам да си реже клона, на който седи...
След като Хедстрьом затвори вратата, Мелберг извади писмото и го препрочете сигурно за десети път.
Морган раздвижи раменете и пръстите на ръцете си, преди да седне пред монитора. Знаеше, че понякога толкова се увлича в работата, че не помръдва от мястото си часове наред. Гледаше всичко да му е подръка, за да не му се налага да става от стола за щяло и нещяло. Да, всичко беше около него: бутилка кока-кола, голям шоколадов десерт „Дайм“ и блокче „Сникърс“. Можеше да работи на спокойствие колкото си иска.
Тежката папка, която получи от Фредрик, лежеше в скута му. Съдържаше всичко, което трябваше да знае. Между твърдите ѝ корици се криеше цял фантастичен свят, какъвто той никога не би могъл да създаде сам. Скоро щеше да го преобразува в нули и единици. Там се криеше майсторството му. Природата бе го надарила с логическа мисъл, бе му разкрила красотата на предсказуемите числа, на малките електрически импулси, които се преобразяваха в картини на екрана. Ала чувствата, въображаемите светове, мечтите и приказките му бяха чужди.
Понякога се замисляше как ли се чувства Фредрик, когато рисува в съзнанието си нови вселени, когато се вживява в чувствата на други хора и им дарява нов живот. Обикновено просто свиваше рамене и успяваше да убеди сам себе си, че всичко това е без значение. Мисълта, че е роден с недъг, че е по-различен от останалите, го изпълваше с отчаяние само през периодите на дълбоки депресии.
В същото време знаеше, че има и други като него, и това облекчаваше болката. Често посещаваше интернет страници, създадени за хора като него, и дори си пишеше с неколцина от тях. Веднъж дори замина на среща в Гьотеборг, но не би го повторил. Срещата се оказа пълно фиаско – те бяха толкова различни от обикновените хора, че дори им бе трудно да намерят общ език помежду си.
Въпреки това се радваше, че успя да прекара известно време с други като него. Това му стигаше. Никога не бе изпитвал особено желание да общува с приятели или поз-нати, което бе толкова важно за останалите. Чувстваше се най-добре сам в малката къщичка, в компанията на своите компютри. Понякога родителите му идваха да го видят и това му стигаше. Срещите с тях не бяха изпълнени с плашеща неизвестност. Познаваше ги толкова отдавна, че вече дори можеше да разбере сложния ням език на телата им, успяваше да разтълкува мимиките и жестовете им, както и хилядите други почти незабележими сигнали, с които мозъкът му иначе не можеше да се справи. Те също знаеха как да се държат и как да говорят с него, за да ги разбере.
Празният екран трептеше пред очите му. Този миг му харесваше. Нормалните хора вероятно щяха да използват някоя по-силна дума като „обичам“, но той не бе напълно сигурен дали разбира същността на това чувство. Дали не бе равносилно на обладалата го в момента емоция? На искреното задоволство, на усещането да си тежиш на мястото, да си нормален?
Читать дальше