Камила Лекберг - Каменоделецът

Пръстите на Морган забягаха пъргаво по клавишите. От време на време той хвърляше поглед към папката върху коленете си, но повечето време седеше, взирайки се в екрана. Не преставаше да се учудва как всички проблеми с координацията, които го измъчваха през останалото време, изчезваха в мига, когато се залавяше за работа. Движенията му изведнъж придобиваха невероятна прецизност, можеше да контролира ръцете си като всички останали. Обикновено му беше трудно дори да завърже обувките или да закопчае ризата си – проблеми с двигателния апарат, така ги наричаха лекарите. Знаеше, че това е характерно за неговата диагноза. Осъзнаваше какво го отличава от останалите, но не можеше да го промени. Не смяташе обаче, че е редно да го причисляват към ненормалните. Всъщност за обществото той беше от хората с отклонения само защото не отговаряше на общоприетите норми. А той бе просто различен! Мисълта му се движеше в друг коловоз. Това не означаваше, че е по-лош от останалите. Просто е различен.

Направи кратка пауза, изпи няколко глътки кока-кола нап-раво от шишето и продължи бързо да щрака по клавишите.

Морган беше доволен.

Стрьомстад, 1923

Лежеше на леглото с ръце под главата, устремил пог-лед в тавана. Беше доста късно и цялото тяло го наболяваше след тежкия работен ден. Тази вечер обаче не можеше да намери покой. Съзнанието му бе изпълнено с рояк жужащи мисли, които му пречеха да заспи.

Срещата за паметника мина добре и тъкмо това бе причината за безпокойството му. Очакваше го голямо предизвикателство. Обмисляше различни варианти и се чудеше кой да предпочете. Вече бе избрал скалата, от която да изсече големия камък. В югозападния край на каменоломната имаше огромна непокътната скала, от която можеше да добие голямо, красиво парче гранит, без нито едно слабо място, което да нарушава целостта му.

Измъчваше го и още нещо. Момичето с тъмната коса и сините очи. Знаеше, че за него тя е забранен плод. Нямаше право дори да мечтае за момиче като нея, но не можеше да се овладее. Когато ръката ѝ докосна неговата, побърза да я пусне, защото с всяка следваща секунда, през която усещаше кожата ѝ, му ставаше все по-трудно да се откъсне от нея. Той не обичаше да си играе с огъня. Срещата се превърна в истинско мъчение. Стрелките на часовника пълзяха бавно, а той едва се сдържаше да не погледне към девойката, седнала кротко в ъгъла на стаята.

През живота си не бе виждал по-голяма красавица. Нито едно от момичетата и дори жените, преминали набързо през живота му, не можеше да се мери с нея. Приличаше на същество от някакъв приказен свят. Въздъхна и се обърна на другата страна, опитвайки се да заспи. На другия ден както обикновено трябваше да стане в пет сутринта, без значение дали през нощта е будувал, или е спал.

Изведнъж нещо изтрополи. Сякаш някой замери прозореца му с камък. Звукът бързо заглъхна и Андерш реши, че му се е сторило. В стаята настъпи тишина и той затвори очи. Но звукът се повтори. Наистина замерваха прозореца му с камъни. Андерш бързо се изправи. Сигурно беше някой от колегите му, с които от време на време пийваха по чашка. Само да имаха късмет да събудят вдовицата, в чиято къща живееше. Щеше да им даде да се разберат. Беше неин наемател от три години и не искаше да си създава проблеми.

Внимателно освободи куката и отвори прозореца. Живееше на първия етаж, но големият люляк отпред му пречеше да види кой стои на улицата.

Напрегна зрение и не можа да повярва на очите си.

Тя дълго се колеба. Дори на два пъти Ерика облече якето си и се приготви да излезе, но в последния момент се отказа. Накрая обаче събра кураж. Нямаше нищо лошо в това, да подкрепи Шарлот в този труден миг, а и винаги би могла да си тръгне, ако тя не бе в състояние да се срещне с нея. Сърце не ѝ даваше да седи вкъщи и да се чуди с какво да се залови, докато приятелката ѝ изживяваше истински ужас.

Бяха минали два дни след бурята, но по улицата още личаха следите от нея. Повалени от вятъра дървета, а сред малките купчинки жълти и червени листа – боклуци и различни отломки. Въпреки това ѝ се струваше, че бурята е успяла да отвее застиналия есенен воал, обгърнал малкото им градче, и сега въздухът бе свеж и чист като току-що измито стъкло.

Мая се дереше с пълно гърло в количката и Ерика се забърза. Кой знае защо, дъщеря ѝ от самото начало бе решила, че е безсмислено да се вози будна, и протестираше с висок и звучен глас. От този плач сърцето на Ерика се разтуптя по-силно, а по челото ѝ избиха капчици пот. Обзе я паника. Инстинктът ѝ нашепваше да спре количката, да вдигне Мая и да я спаси от всичкото зло на земята, но тя реши да заглуши гласа му. Майката на Шарлот живееше съвсем наблизо и им оставаха още няколко минути път.