Камила Лекберг - Каменоделецът

Поклонниците от нейната среда вече ѝ бяха омръзнали. Безгръбначни бледи същества, с меко ръкостискане и пискливи гласове. Никой от тях не можеше да се мери с истинския мъж, когото срещна днес. Лицето ѝ пламваше само като си спомнеше допира с неговата мазолеста ръка.

Не беше лесно да открие адреса му, стараейки се да не събуди подозрения. Бе успяла да остане за малко сама и да прегледа фишовете за заплати. Взе адреса му и сега трябваше само да надникне, за да открие неговия прозорец.

Първото хвърлено камъче не предизвика никаква реакция. Тя изчака малко, опасявайки се да не събуди хазайката. В къщата цареше тишина. Огледа тялото си, осветено от меката лунна светлина, и сама се възхити от себе си. Бе избрала семпли тъмни дрехи, за да смекчи контраста между двамата. Дори сплете косата си на плитка и я зави на кок, за да прилича на обикновените работнички. Остана доволна от резултата. Затова взе още едно камъче от пок-ритата с чакъл пътека и отново го хвърли по прозореца. В следващия миг зърна силует сред мрака и сърцето ѝ замря. Обладана от ловна страст, Агнес усети силния порив на адреналин във вените си и бузите ѝ порозовяха. Видя го как, учуден, отваря прозореца, скри се зад люляковия храст на къщата и си пое дълбоко дъх. Ловът можеше да започне.

Патрик излезе от кабинета на Мелберг с натежало сърце. „Проклет да е!“ – бе първата мисъл, която изникна в съзнанието му. Без съмнение, че комисарят му натресе Ернст само за да се заяжда. Беше толкова глупаво, че се чудеше дали да се смее, или да плаче.

Върна се в стаята на Мартин. Колегата му веднага разбра, че нещо не е наред.

– Какво ти каза? – попита той притеснено.

– За съжаление, не може да ти разреши да работиш по случая. Трябвало да довършиш разследването с кражбите на автомобили. Затова получих Ернст. За него, разбира се, нямаше проблем.

– Шегуваш се – почти прошепна Мартин, защото Патрик беше забравил да затвори вратата след себе си. – Значи, двамата с Лундгрен ще работите заедно?

Патрик кимна мрачно.

– Така изглежда. Ако знаехме кой е убиецът, можехме веднага да му изпратим поздравителна телеграма. Разследването ще се проточи цяла вечност, ако не успея да се отърва от него и да работя сам.

– По дяволите! – възкликна Мартин, а Патрик кимна, съгласявайки се.

Поседя при колегата си, после стана от стола и се опита да възвърне поне малко от предишния си ентусиазъм.

– Е, най-добре да се залавям за работа.

– Откъде ще започнеш?

– Първо ще трябва да съобщя на родителите за развитието на събитията. Ще се опитам да ги поразпитам още малко.

– Смяташ ли да вземеш Ернст? – попита Мартин скептично.

– Не, ще гледам да се измъкна сам. Ще изчакам малко, преди да му съобщя за решението на шефа.

Патрик излезе в коридора и веднага разбра, че Мелберг го беше изпреварил и провалил плановете му.

– Хедстрьом! – пискливият глас на Ернст проряза въздуха.

Патрик понечи да се втурне обратно в стаята на Мартин и да се скрие там, но успя да обуздае детинския си импулс. Все пак някой от тях двамата трябваше да се държи като възрастен.

– Ето ме!

Патрик махна с ръка на Лундгрен, който се втурна към него.

Колегата му беше висок и слаб и вечно намръщен – с други думи, не представляваше кой знае колко приятна гледка. Биваше го само в едно – да ближе задниците на началниците и да мачка колегите с по-нисък чин от неговия. Що се отнася до обичайната полицейска работа, за нея нямаше нито желание, нито талант. След инцидента от лятото Патрик дори го смяташе за опасен – заради дързостта и стремежа му да се изтъкне. А сега беше принуден да работи с него. Той въздъхна тежко и тръгна към новия си партньор.

– Току-що говорих с Мелберг. Каза ми, че момичето е убито и двамата заедно ще работим по случая.

Патрик се притесни. Надяваше се Мелберг да не му е спретнал зад гърба някой номер.

– А на мен ми каза, че аз ще водя разследването и ти ще ми помагаш. Нали така? – попита Патрик миролюбиво.

Лундгрен наведе очи, но Патрик успя да забележи искрите на омраза в погледа му.

– Значи, е така... – отвърна му Лундгрен ядно. – И кога започваме... шефе?

Последните му думи бяха изпълнени с дълбоко презрение и Патрик ядосано сви юмруци. Работеха заедно само от пет минути, а вече му се искаше да удуши помощника си.

– Да отидем в кабинета ми.

Патрик влезе пръв и седна зад бюрото си. Ернст се нас-тани на един от столовете пред него и кръстоса дългите си крака.

Той набързо съобщи на Ернст наличната информация по случая и след десет минути двамата полицаи облякоха якетата си, за да отидат при родителите на Сара.