Камила Лекберг - Каменоделецът

Всички поклатиха глава отрицателно. Патрик затвори бележника си.

– Това е засега. Моля ви, приемете още веднъж най-искрените ми съболезнования – каза той и се обърна към Ерика: – Ще останеш ли още малко, или искаш да те закарам вкъщи?

Без да сваля очи от Шарлот, Ерика отговори:

– Ще остана още малко.

На излизане Патрик се спря на прага и си пое дълбока глътка въздух.

От долния етаж се чуваха някакви гласове, ту по-силни, ту по-приглушени. Той се чудеше кой би могъл да бъде. Както обикновено, никой не си направи труда да му обясни какво се случва. А може би така е по-добре. Сам не знаеше дали иска да вниква в подробностите. От една страна, се радваше, че може да остане загърнат в леглото си като в пашкул, сам с мъката по изгубеното внуче. Болестта му помагаше да понася по-лесно мъката. Физическата болка, която пронизваше цялото му тяло, заглушаваше скръбните чувства.

Стиг с усилие се обърна в леглото с лице към стената. Обичаше момиченцето като своя кръв и плът. Знаеше, че има труден характер, но в кратките мигове, когато се отбиваше при него, тя не капризничеше. Сякаш инстинктивно усещаше колко е болен, съжаляваше го и се отнасяше с уважение към състоянието му. Може би само то осъзнаваше сериозността на болестта му. Стиг се опитваше да скрие от останалите колко непосилно е страданието му. И баща му, и дядо му си бяха отишли унизени и измъчени, в препълнени с пациенти болнични стаи. Стиг бе готов на всичко, за да избегне подобна съдба. Затова пазеше последните си сили за пред Лилиан и Никлас. А болестта сякаш му помагаше да избегне болницата. От време на време състоянието му внезапно се подобряваше. Наистина се чувстваше по-слаб и по-уморен от обикновено, но можеше да се справя с ежедневието. Болката обаче винаги се връщаше и го приковаваше към леглото седмици наред. Никлас се притесняваше все повече, но за щастие, Лилиан успяваше да го убеди, че за Стиг е най-добре да си остане вкъщи.

Лилиан беше за него божи дар. През шестте години брак понякога се случваше да се скарат. Тя можеше да бъде рязка и твърда, но в грижите ѝ за него се разкриваха истинските ѝ добродетели и нежната ѝ душа. Откакто той се разболя, живееха в мир и разбирателство. Лилиан обичаше да се грижи за него, а той обичаше да бъде обгрижван от нея. Сега дори не можеше да си представи, че по едно време бяха готови да се разделят. Всяко зло за добро. Така обичаше да си казва, докато не ги сполетя най-голямото нещастие на света. В него нямаше нищо добро.

Момиченцето чувстваше колко той е зле. Сякаш още усещаше топлината от нежната ѝ ръчичка върху лицето си. Тя обикновено сядаше на ръба на леглото и му разказваше всичките си приключения през изминалия ден, а той я слушаше със сериозно изражение и кимаше с глава. Отнасяше се към нея като към възрастна и тя ценеше това.

Не можеше да повярва, че вече я няма.

Стиг затвори очи и потъна в обгърналата го силна вълна от болка.

Стрьомстад, 1923

Това беше най-чудната есен в живота му. Никога преди не се бе чувствал толкова изморен и същевременно толкова пълен с енергия. Сякаш тя с цялото си същество му вдъхваше кураж и понякога Андерш се питаше как ли е съществувал, преди тя да се появи в живота му.

Всичко се промени в онази нощ, когато тя събра смелост и дойде под прозореца му. Струваше му се, че слънцето изгрява в мига, когато тя стъпеше в стаята му, и залязва, когато я напускаше. През първия месец предпазливо се опознаваха. Момичето беше толкова срамежливо и тихо, че Андерш недоумяваше как изобщо се е осмелила да направи първата стъпка. Подобна дързост не беше свойствена за нея и душата му се изпълваше с топлина при мисълта, че е отстъпила от всичките си принципи, за да бъде с него.

В началото се колебаеше, не се срамуваше да го признае. Досещаше се какви проблеми го очакват занапред и усещаше цялата им неразрешимост, но чувствата към нея бяха толкова силни, че накрая успя да убеди сам себе как нещата ще се подредят. А и тя непрекъснато го утешаваше. Всеки път, щом склонеше глава на рамото му и мушнеше нежната си ръчичка в неговата ръка, сърцето му се изпълваше с толкова смелост, че бе готов планини да повдигне за нея.

Заедно можеха да прекарват само броени часове. Андерш се връщаше късно от каменоломната, а сутрин трябваше да става рано за работа. Агнес обаче винаги намираше начин да го посети и затова ѝ се възхищаваше. Разхождаха се дълго в покрайнините на града, въпреки мрака и есенния хлад. После винаги намираха някое място, където да поседнат и да се отдадат на милувки. Когато за първи път се осмелиха да пъхнат ръце под дрехите си, вече беше краят на ноември и Андерш разбираше, че са изправени пред съдбоносен избор.