Камила Лекберг - Каменоделецът

Веднъж дори се опита деликатно да я заговори за общото им бъдеще. Не искаше Агнес да страда, твърде много я обичаше, за да го позволи. Но в същото време цялото му същество жадуваше да се слее с нея в едно. Искаше да сподели с нея мъката си, но тя заглуши думите му с целувка.

– Да не говорим за това – прошепна Агнес и отново го целуна. – Ще дойда утре вечер, а ти ме пусни да вляза.

– Ами ако вдовицата... – успя да изрече той преди поредната целувка.

– Шшт – спря го Агнес. – Ще бъдем тихи като мишки. – Погали го по бузата и продължи: – Две тихи мишлета, които се обичат.

– Ами ако... – продължи Андерш притеснено, но в същото време сърцето му ликуваше.

– Твърде много мислиш – промълви Агнес и се усмихна. – Нека живеем за мига. Кой знае, утре може и да ни няма на този свят.

– Недей да говориш така – скара ѝ се Андерш и силно я прегърна.

Беше права. Той твърде много мислеше.

– Най-добре е да приключим още сега – въздъхна Патрик.

– Не разбирам каква е ползата – промърмори Ернст. – Лилиан и Кай враждуват от години, обаче той едва ли би убил момичето поради това.

Патрик трепна.

– Говориш така, сякаш ги познаваш. И него, и Лилиан.

– Познавам само Кай – отвърна Ернст сърдито. – Понякога се срещаме с още няколко приятели и играем на карти.

– Това не ми харесва. Честно казано, започвам да се съмнявам дали участието ти в разследването е възможно при тези обстоятелства...

– Глупости – прекъсна го недоволно Ернст. – Тогава нямаше да можем да разгледаме нито един случай, понеже тук всички се познават. Не може да ме отстраните само заради това. Това ти е ясно. Освен това никога не смесвам личния си живот с работата.

Думите му не задоволиха напълно Патрик, но Ернст донякъде беше прав. Градчето беше толкова малко, че всички се познаваха. Не можеше да поиска да отстранят колегата му от случая само заради това. Все пак не ставаше въпрос за роднински връзки. Съжали. За миг беше се обнадеждил, че най-сетне е намерил начин да се отърве от Лундгрен.

Тръгнаха един до друг към дома на съседа. Пердето на прозореца до входа леко се раздвижи, но не се видя кой се крие зад него.

Патрик огледа къщата, която Лилиан наричаше същински дворец. Всеки ден минаваше оттук на път за работа и обратно за къщи, но никога не се бе заглеждал. Наистина, къщата не се отличаваше с голяма красота. Беше модерна, със странни извивки и много стъклени елементи. Личеше, че архитектът бе дал воля на фантазията си, и Патрик не можеше да отрече, че Лилиан отчасти бе права. Домът на съседите ѝ пасваше за корицата на някое дизайнерско списание, но никак не се вписваше в архитектурата на градчето им. Все едно да видиш някой тийнейджър на фирмено парти. Многото пари очевидно не бяха гаранция за добър вкус. Сляп ли е главният архитект на общината, че да одобри подобен строеж?

Патрик се обърна към Ернст.

– Къде работи Кай? Питам, защото си е вкъщи в делничен ден. Лилиан спомена, че е директор или нещо подобно.

– Не, продаде бизнеса си и се пенсионира – отговори Ернст, все още раздразнен, че някой е дръзнал да постави професионализма му под въпрос. – В момента тренира местния футболен отбор на доброволни начала. Много е добър. Дори на младини щял да стане професионалист, но получил контузия. Отново ти повтарям, че само си губим времето. Кай Виберг е сред най-добрите хора, които познавам. Всеки, който твърди друго, лъже. Не, това са пълни глупости.

Патрик игнорира коментара му и се заизкачва по стъпалата към входната врата.

Позвъниха на звънеца и зачакаха. Скоро отвътре се чуха стъпки. Отвори им мъж, вероятно самият Кай. На лицето му грейна усмивка, като видя Ернст.

– Здрасти, Лундгрен, как си? Да не би днес да се събираме за игра на карти?

Усмивката изчезна бързо от лицето му, когато забеляза сериозното изражение на двамата посетители. Очите му помръкнаха.

– Какво е измислила вещицата този път?

Покани ги да влязат в голяма просторна дневна и се отпусна тежко в един от фотьойлите. Даде им знак да се настанят на дивана.

– Не, че не съжалявам за случилото си. Това е ужасна трагедия, но не мога да разбера как намира сили да продължи да ме тормози и в този момент. От поведението ѝ личи що за човек е.

Патрик запази мълчание и огледа внимателно стопанина. Той беше среден на ръст, слаб и пъргав. Посребрялата му коса бе подстригана късо. Всъщност беше доста невзрачен на вид. Ако би решил да обере банка, никой не би го запомнил и разпознал.

– Обикаляме всички съседи, за да проверим дали не са видели нещо. Посещението ни няма нищо общо с враждата ви.