Камила Лекберг - Каменоделецът

Когато влезе във всекидневната, съмненията ѝ се усилиха още повече. Лицето му бе посивяло, а очите му просветнаха едва след като видя Мая, която все още спеше в скута на Ерика. Патрик се доближи до тях само с две крачки и преди Ерика да се усети, грабна спящото дете и го притисна силно. Не отпусна здравата прегръдка дори след като Мая се събуди, стресната от внезапния полет, и се разрева с пълно гърло.

– Какво правиш? Изплаши детето!

Ерика се опита да издърпа плачещото дете от прегръдката му, за да го успокои, но той я спря и притисна дъщеря си още по-силно. Мая зарева почти истерично, а Ерика го заудря по ръката и се развика:

– Я се стегни! Какво ти става? Не виждаш ли, че тя се уплаши?

От тези думи Патрик сякаш се опомни и погледна учудено дъщеря си, която бе почервеняла от страх и обида.

– Извинявай.

Патрик подаде детето на Ерика, която започна да го люлее, опитвайки се да го успокои.

Скоро детският плач поутихна и премина в тихо хлипане. Ерика се обърна към Патрик, който седеше на дивана, вторачен в бушуващата буря.

– Какво се е случило, Патрик? – попита го Ерика нежно.

В гласа ѝ се прокрадна нотка на безпокойство.

– Днес получихме сигнал за удавено дете. От Фелбака. Двамата с Мартин отидохме на мястото.

– О, боже. Какво се е случило? Кой се е удавил?

В следващия миг мислите ѝ се подредиха като парченца от пъзел и всичко ѝ се изясни.

– Господи – повтори Ерика. – Сара е, нали? Шарлот обеща да намине днес следобед, но така и не се появи. Опитах да ѝ се обадя, но никой не отговори. Права съм, нали? Намерили сте Сара.

Патрик успя само да кимне, а Ерика се свлече във фотьойла. Краката ѝ омекнаха. Спомни си как оня ден Сара подскачаше по дивана в дневната им. Спомни си как огнената ѝ коса летеше във въздуха, а смехът ѝ се лееше като буен ромолящ поток.

– О, боже – отрони Ерика за трети път и притисна устата си с ръка.

Сърцето ѝ се сви на топка. Патрик, стиснал челюсти, продължаваше да гледа тъпо навън.

– Беше ужасно, Ерика. Не познавах Сара добре, но като я видях да лежи безжизнена в лодката... През цялото време пред очите ми беше Мая. И това не ми дава мира. Представи си това да беше се случило с Мая! А после трябваше да отида да съобщя на Шарлот...

От гърдите на Ерика се изтръгна приглушено измъчено ридание. Нямаше думи да опише състраданието, което изпълни душата ѝ. Към Шарлот и дори към Никлас. Тя разбра защо Патрик реагира толкова бурно, като се върна у дома и прегърна силно дъщеря им. Никога повече нямаше да я пусне. Щеше да я задържи в прегръдката си завинаги, в безопасност. Мая се размърда неспокойно. С присъщата за малките деца чувствителност усети, че нещо не е наред.

Бурята продължаваше да вилнее и Патрик и Ерика мълчаливо наблюдаваха буйната игра на стихията. Не можеха да прогонят мисълта за откраднатия от морето детски живот.

Съдебният лекар Турд Педерсен пристъпи към работа с необичайно угрижен вид. Дългогодишната му практика толкова бе притъпила чувствата му, че нито една от кошмарните картини, с които се сблъскваше по време на работа, не оставяше дълготрайни следи в съзнанието му – тази негова закоравялост будеше възхищение у едни и омерзение у други. Въпреки това му се струваше твърде неестествено да прокара скалпела през детското тяло – това противоречеше на всичките му инстинкти, независимо от опита или рутината, натрупани през годините. Нямаше възпиращ механизъм, който да го предпази при вида на детската беззащитност, и той усети, че ръката му трепери леко, когато я прокара по момичешките гърди.

Предполагаемата причина за смъртта бе удавяне. Така му съобщиха в началото и сега му оставаше или да я потвърди, или да я отхвърли. До този миг всичко свидетелстваше за първото.

Посинялото тяло изглеждаше още по-бледо на фона на безмилостната силна светлина в залата за аутопсии, сякаш момичето зъзнеше. От хладната алуминиева маса под нея лъхаше студ и Педерсен потръпна под зелените си работни дрехи. Детето беше съвсем голо. Струваше му се нередно да докосва и да реже беззащитното телце. Опита се да прогони тази мисъл. Знаеше, че работата му бе важна и за нея, и за родителите ѝ, макар че понякога им бе трудно да го разберат сами. Щяха да се справят по-лесно с болката и скръбта, ако знаеха истинската причина за смъртта на любимото си чедо. Няма значение, че в този случай всичко изглеждаше напълно ясно. Правилата си бяха правила. Осъзнаваше това отлично в чисто професионален план, но не можеше да пренебрегне факта, че той самият е баща на две момченца, и понякога се питаше дали работата му не е напълно лишена от човещина и хуманност.