Камила Лекберг - Каменоделецът

– Ей, Андершон, можеш ли да дойдеш за малко?

Андерш спря работа и се обърна. Беше старшият майс-тор. Сърцето му се изпълни с очакване, примесено със страх. Щом майсторът те вика, те очакват или добри, или лоши новини. Или ще ти предложи нова работа, или ще те прати вкъщи с празни ръце. Андерш очакваше по-скоро първото. Знаеше, че е добър работник и че управата ще освободи други преди него, ако започнат съкращения. От друга страна обаче, подобни решения невинаги се подчиняват на логиката. Мнозина способни мъже си бяха заминали заради политически интриги и борба за власт. Затова никога не можеше да бъде сигурен. Особено като се има предвид активното му участие в синдиката – това бе уязвимото му място, ако започнеха сък-ращения. Политически активните работници не се ползваха със симпатиите на началството в каменоломната.

Хвърли един последен поглед на каменния блок и тръгна към майстора. Работеше на надница и всяка непредвидена почивка му костваше пари. За този тип камъни му плащаха по две йоре на парче. Щеше да му се наложи доста да се поизпоти, за да навакса изгубеното време, ако майсторът се впуснеше в дълга пледоария.

– Добър ден, Ларшон – поздрави го Андерш, свали си шапката и се поклони.

Майсторът държеше много на протокола и като нищо можеше да те уволни, ако не проявиш уважение.

– Добър ден, Андершон – промърмори пълният мъж и поглади мустак.

Андерш го изчака мълчаливо да продължи.

– Получихме поръчка от Франция за голям каменен блок. Трябвал им за някаква статуя. Смятаме да възложим тази задача на теб.

Сърцето му се разтуптя от радост, примесена с малко страх. Пред него се отваряше изключителна възможност – щеше сам да изсече каменен блок за статуя. Сигурно щеше да получи доста повече пари, а и работата щеше да му донесе много повече радост и предизвикателства. Същевременно поемаше огромен риск. Щеше да носи отговорност за каменния блок до изпращането му във Франция. Ако нещо се случеше, нямаше да получи нито грош. Беше чувал историята за един каменоделец, който трябвало да приготви материал за две статуи. Всичко вървяло добре до последния етап от работата, когато, без да иска, развалил и двата камъка. Толкова се отчаял, че сложил край на живота си и оставил вдовица и седем деца. Такива бяха условията на работа. Не можеше нито да ги промени, нито да откаже предложението.

Андерш поплю в дланта си и подаде ръка на майстора, който също поплю, и те си стиснаха здраво ръцете, скрепвайки договора. Андерш щеше да поеме работата по изсичането на каменния блок. Притесняваше го малко какво ще кажат колегите му. Мнозина от тях бяха много по-опитни от него и сигурно някой щеше да мърмори защо не са възложили работата на него, все пак храни семейство. И парите от тази поръчка биха били добре дошли за приближаващата зима. Същевременно всички знаеха, че Андерш, макар и млад, бе най-способният каменоделец. Надяваше се, че това ще им запуши устите. Освен това щеше да избере няколко души за помощници, а досега неведнъж бе доказал, че в преценката си не се влияе само от уменията на даден работник, а и от нуждата му от пари.

– Мини през кантората утре, за да обсъдим подробнос-тите – добави майсторът, засуквайки мустак. – Архитектът ще дойде напролет, но чертежите са тук и можем да започнем да се подготвяме.

Андерш се усмихна кисело. Преглеждането на чертежите сигурно щеше да му отнеме няколко часа, с което щеше да изостане още повече с настоящата си работа. В момента имаше нужда от всяка стотинка. За новата поръчка щяха да му платят едва след приключването на проекта. Трябваше да започне да свиква с мисълта за още по-дълги работни дни – щеше да му се наложи да припечелва допълнително и да продължи да сече и павета. Отиването в кантората му беше неприятно не само затова, че ще се наложи да прекъсне работата си. Не обичаше да ходи там. Тамошните служители имаха нежни бели ръце, движеха се внимателно и без да бързат, носеха хубави дрехи и винаги го караха да се чувства като непохватен великан. Андерш държеше много на хигиената си, но въпреки това му се струваше, че кожата му е пропита от прах и мръсотия. Сега обаче нямаше избор. Колкото по-бързо приключеше с това посещение, толкова по-скоро щеше да се върне в каменоломната, където се чувстваше в свои води.

– Хайде, до утре тогава – продължи майсторът и запристъпя от крак на крак. – В седем часа. Гледай да не закъсняваш – наставнически нареди той.

Андерш само кимна. Как ще закъснява, като е извадил такъв късмет! С бодра стъпка пое обратно към паветата. След тази радостна новина работата му заспори още повече. В този миг животът му се струваше прекрасен.