Камила Лекберг - Каменоделецът

Вероника се поколеба.

– Сара беше... как да се изразя... особено дете. Беше доста импулсивна. Често пренебрегваше уговорките с Фрида, защото изведнъж ѝ е хрумнало нещо друго. Момичетата понякога се сдърпваха заради несериозното отношение на Сара, но аз не исках да се меся. Чувала съм, че Сара страда от едно от онези странни заболявания с непонятни съкращения вместо истинско име. Затова не исках да влошавам нещата...

Вероника започна да къса една салфетка на малки парченца и на масата пред нея израсна бяла хартиена купчинка.

Мартин вдигна очи от бележника и се намръщи.

– Какви съкращения? Какво искате да кажете?

– Ами нали знаете, заболяванията, от които страда едва ли не всяко второ дете днес. АДХД и така нататък.

– Защо мислите, че Сара е имала подобна диагноза?

Вероника сви рамене.

– Така говорят хората. Според мен с пълно основание. Човек трудно можеше да изтърпи Сара. Друго обяснение за поведението ѝ би могло да бъде само липсата на възпитание.

Вероника потръпна, когато се чу как говори за мъртвото момиче, и отново заби поглед в масата. Продължи да къса салфетката с още по-голямо настървение, докато от нея не остана почти нищо.

– Значи, изобщо не сте виждали Сара тази сутрин? Нито пък сте говорили с нея по телефона?

Вероника поклати отрицателно глава.

– Предполагам, че същото се отнася и за Фрида?

– Да, тя беше вкъщи с мен през цялото време, ако беше говорила със Сара, със сигурност щях да чуя. Освен това се нацупи, когато Сара не се появи, тъй че няма как да са говорили.

– Ясно, мисля, че въпросите ни се изчерпват с това.

Вероника попита с треперещ глас:

– Как е Шарлот?

– Както може да се очаква при тези обстоятелства.

Патрик не можеше да ѝ каже нищо повече.

Видя как очите на Вероника се изпълниха с ужас при най-страшната за всяка майка мисъл – че някакво нещастие е сполетяло детето ѝ. Съзря и облекчението, че това нещастие е подминало дома им. Не можеше да я вини. През последния час мислите му неведнъж политаха към Мая. Сърцето му спираше всеки път щом си представеше отпуснатото ѝ безжизнено тяло. Той също бе благодарен, че злополуката бе отнела живота на нечие друго дете. Не се гордееше с чувствата си, но знаеше, че реакцията му е напълно нормална и човешка.

Стрьомстад, 1923

Огледа внимателно камъка, за да открие най-слабото му място, и удари с чука по клина. Гранитният блок се разцепи на две, точно както очакваше. С годините беше придобил нужния опит, макар че това може би се дължеше и на вродения му талант. Или го имаш, или не.

Любовта на Андерш Андершон към скалите се зароди още в детството му, когато започна да работи в каменоломната. Той ги обичаше и те му отвръщаха със същото. Професията му никак не бе лека. Каменният прах разяждаше белите му дробове с всяка изминала година, а отскачащите отломки можеха да го ослепят или да увредят зрението му. През зимата зъзнеше, без да може да сложи ръкавици – те затрудняваха работата му. През лятото пък буквално се пържеше под изпепеляващото слънце. Въпреки това не можеше да си представи друга работа. Независимо дали сечеше павета – четириъгълните камъни, които щяха да се превърнат в път, или получеше привилегията да изпълни някоя по-сложна задача, мъжът обичаше всяка трудоемка, болезнена минута на работата, уверен, че това е призванието в живота му. Нищо че гърбът го болеше още на двайсет и осем годишна възраст или че не можеше да спре да кашля, когато времето се разваляше. Стигаше му само да се съсредоточи върху задачата си и забравяше за всякакви болежки. Усещаше единствено твърдата ръбеста повърхност на камъните под пръстите си.

Гранитът бе любимият му камък – от него нямаше по-красив на света. Андерш се премести в Бохуслен от Блекинге2, както и мнозина други каменоделци. Гранитът в Блекинге бе далеч по-здрав и труден за обработка от този в северните части на страната. Затова майсторите на Блекинге се радваха на голямо уважение, най-вече благодарение на изключителната прецизност, която бяха развили, работейки с по-неподатливия материал. Живееше тук вече от три години, а гранитът го влечеше от самото начало. Заради уникалната комбинация от розови пръски на сив фон и голямото умение, което се изискваше, за да го разцепиш на малки късове. Понякога дори му говореше по време на работа, ласкаеше го, ако му се заинатеше, и го милваше нежно, когато бе мек и податлив като девойка.

2 Области в Швеция. – Б. пр.

Не че му липсваха женски ласки. И той като останалите ергени от каменоломната се отдаваше на страстта при удобен случай, но все още никоя жена не бе накарала сърцето му да трепне. Това не го притесняваше. Бе му добре и сам. Освен това колегите му много го обичаха и често го канеха в домовете си, където можеше да се наслади на гозби, приготвени от женска ръка. Да не забравяме камъните, които заемаха огромна част от живота му. Те бяха далеч по-красиви и верни от повечето жени, преминали през живота му. Истински партньори.