Камила Лекберг - Каменоделецът

Лилиан внимателно подпъхна крайчетата на одеялото под тялото на Стиг, взе подноса с празната чиния и тръгна към стълбите, клатейки глава. Не стига всичко останало, ами трябваше да се прави и на медицинска сестра.

Някой почука на външната врата и тя забърза надолу по стълбите.

Едва можа да вдигне ръка, за да почука на вратата. Вятърът изненадващо задуха с ураганна сила. Посипа ги дъжд от дребни пръски, но те не долитаха от небето, а се носеха откъм морето с мощния порив на вятъра. Природата наоколо сякаш посивя. И небето, изпъстрено с тъмни петна от буреносни облаци, и морето, покрито с пенливи вълни. От синия блясък на лятото не остана и следа. В такива дни майката на Патрик казваше, че по морската шир се гонят бели зайчета.

Вратата се отвори и двамата с Мартин си поеха дълбоко въздух, събирайки сили за предстоящия разговор. Жената на прага беше много слаба и с една глава по-ниска от Патрик. Беше с късо подстригана, накъдрена коса, боядисана в някакъв мътен нюанс на кафяво. Тънките ѝ вежди бяха дооформени с помощта на молив и ѝ придаваха почти комично изражение. За жалост, поводът, поради който стояха пред нея, далеч не бе комичен.

– Здравейте. Ние сме от полицията. Търсим Шарлот Клинга.

– Това е дъщеря ми. За какво става въпрос?

Гласът ѝ беше леко креслив и дори неприятен. Патрик се бе наслушал на толкова много истории за майката на Шарлот, че веднага разбра колко натоварващо е да я слушаш по цял ден. Тези подробности нямаха никакво значение на фона на случилото се.

– Бихте ли били така добра да я извикате.

– Да, но първо искам да знам за какво я търсите.

Патрик не се предаде.

– Бихме искали първо да говорим с дъщеря ви. Моля ви...

В това време чу, как някой слиза по стълбите, и замлъкна. Само след миг лицето на Шарлот се появи на вратата.

– Здравей, Патрик! Каква приятна изненада! Какво правиш тук?

Докато изричаше тези думи, лицето ѝ помръкна от безпокойство.

– Да не би да се е случило нещо с Ерика? Току-що говорих с нея и беше добре...

Патрик махна успокоително с ръка. Мартин стоеше мълчалив до него и гледаше втренчено в една дупка в пода. През повечето време обичаше работата си, но в дни като този проклинаше мига, в който я бе избрал.

– Може ли да влезем?

– Патрик, започвам да се притеснявам. Какво се е случило?

Изведнъж някаква тревожна мисъл премина през съзнанието ѝ.

– Да не би Никлас да е катастрофирал?

– Нека първо да влезем вътре.

Тъй като и Шарлот, и майка ѝ продължиха да стоят като вкаменени, Патрик пое инициативата, прекрачи прага и тръгна към кухнята, следван от Мартин. Тогава осъзна, че са забравили да се събуят в антрето и сигурно бяха оставили кални следи по пода, макар че това нямаше никакво значение в този момент.

Патрик с жест прикани Лилиан и Шарлот да седнат до масата срещу тях. Двете жени се подчиниха мълчаливо.

– Шарлот, за съжаление, нося... – полицаят се поколеба за миг – ужасна новина. – Думите му прозвучаха някак сковано. Може би трябваше да се изрази другояче, но не бе сигурен, че подобна новина може да бъде поднесена по подходящ начин. – Преди около час един рибар откри в морето удавено момиче. Толкова много съжалявам, Шарлот...

Не намери сили да продължи. Знаеше отлично какво трябва да каже, но думите му се струваха толкова ужасни, че не можеше да ги изрече. Не се и наложи.

Шарлот си пое дълбоко дъх и изхриптя. Хвана се за масата с две ръце, за да не се свлече на пода, и се взря с оцъклени празни очи в Патрик. Хрипливото ѝ дишане прорязваше обгръщащата ги тишина по-силно от писък. Патрик прег-лътна с мъка сълзите си, не искаше гласът му да трепери.

– Трябва да е някаква грешка. Не може да е Сара!

Лилиан гледаше като обезумяла ту Патрик, ту Мартин, но Патрик поклати леко глава.

– Съжалявам – повтори той отново. – С очите си видях момичето, преди да дойда тук, и няма никакво съмнение, че е Сара.

– Но тя ми каза, че отива да си играе с Фрида. Видях я как тръгна към тях. Трябва да е някаква грешка. Сара сигурно още е там.

Лилиан се изправи като насън от кухненския стол и тръгна към закачения на стената телефон. Провери някакъв номер в указателя до него и набързо го набра.

– Здравей, Вероника. Лилиан е. Сара да е у вас?

Изслуша мълчаливо отговора, а слушалката се плъзна от ръката ѝ и се разлюля като махало.

– Не е ходила у тях.

Лилиан се строполи отново на стола и се взря безпомощно в лицата на полицаите.

Неочаквано се раздаде силен писък и Патрик и Мартин подскочиха изненадани. Беше Шарлот, която все още седеше като вцепенена с невиждащи очи. Викът ѝ бе примитивен, силен и пронизителен, изпълнен с толкова искрена болка, от който буквално ги побиха тръпки.