Камила Лекберг: Каменоделецът

– Добре, иди да я поръчаш утре. Но да знаеш, че косата ми ще побелее от теб.

Той поклати глава, но щом Агнес заприпка към него и го целуна, по лицето му се разля усмивка.

– Да, да, хайде, продължавай да се упражняваш. Като нищо може да те помолят да посвириш в събота, така че е добре да си подготвена.

Агнес седна доволна на столчето и послушно продължи да свири. Представи си как всички погледи са устремени към нея, а тя седи пред рояла, под светлината на свещите, облечена в новата си червена рокля.

Мигренозната болка най-сетне попремина. Железният обръч около челото ѝ постепенно се поразхлаби и жената предпазливо отвори очи. На горния етаж цареше пълна тишина. Истински рай. Шарлот се обърна на другата страна и замижа. С радост усети как болката все повече намалява и цялото ѝ тяло се отпусна.

Полежа още малко, преди бавно да се надигне и да седне на ръба на леглото, за да помасажира слепоочията си. Все още я наболяваха леко след атаката. От опит знаеше, че неприятното усещане щеше да се задържи поне още няколко часа.

Албин сигурно още спеше на горния етаж. Затова можеше с чиста съвест да поизчака, преди да се качи при него. Бог вижда, че сега се нуждае от повече почивка. Последните няколко месеца бяха толкова напрегнати, че мигрената ѝ се обаждаше все по-често, а силната болка я изцеждаше напълно.

Реши да се обади на посестримата си по съдба и да провери как се чувства. Собствените ѝ проблеми не ѝ пречеха да се притеснява за Ерика. Познаваха се отскоро. Няколко пъти се засякоха навън с детските колички и се заговориха. Ерика разхождаше Мая, а Шарлот – осеммесечния си син Албин. Разбра се, че живеят съвсем наблизо една до друга, и така започнаха да се срещат почти всеки ден. Шарлот изпитваше искрено безпокойство за душевното състояние на новата си приятелка. Наистина не познаваше Ерика, преди да стане майка, но интуицията ѝ подсказваше, че приятелката ѝ е твърде апатична и унила напоследък. Шарлот дори намекна на Патрик, че Ерика може би страда от следродилна депресия, но той не ѝ обърна внимание. Смяташе, че просто им липсва опит и всичко постепенно ще се нареди.

Шарлот протегна ръка към телефона на нощното шкафче и набра номера на Ерика.

– Здравей, Шарлот е.

Гласът на Ерика прозвуча някак сънено и глухо и засили безпокойството на приятелката ѝ. Нещо не беше наред. Дори никак.

След малко в гласа на Ерика се появи по-весела нотка. Шарлот се наслаждаваше на последните минути спокойс-твие, преди да се върне към неизбежните си задължения на майка и да се качи на горния етаж с очакващия я там хаос.

Ерика сякаш прочете мислите на Шарлот и я попита докъде са стигнали с търсенето на нова къща.

– Доникъде. Имам чувството, че Никлас работи денонощно. Все не може да намери време, за да отидем на оглед. На всичкото отгоре в момента няма почти никакво предлагане, така че си оставаме закотвени тук.

Тежка въздишка последва думите ѝ.

– Всичко ще се нареди, ще видиш.

Ерика се опитваше да я успокои, но на Шарлот не ѝ се вярваше. С Никлас и децата вече от половин година се бяха преместили при майка ѝ и Стиг, а с това темпо на търсене на нов дом щяха да останат тук поне още толкова. Не бе сигурна, че може да издържи. На Никлас му беше лесно – той едва ли не нощуваше в лекарския кабинет. Шарлот обаче бе затворена с децата по цял ден и ежедневието ѝ бе същински ад.

На теория предложението на Никлас да приеме работата като личен лекар във Фелбака много ѝ допадна. След пет години в Удевала определено имаха нужда от смяна на обстановката. Та нали и Албин беше на път. Последният опит да спасят брака си. Нямаше по-подходящ момент от този да започнат начисто един съвсем нов живот. Колкото повече говореха за това, толкова по-примамливо им се струваше. А и самата мисъл, че родителите ѝ живееха наблизо и щяха да им помагат с гледането на децата, ѝ се струваше примамлива. Реалността обаче се оказа съвсем различна. Само след няколко дни Шарлот си спомни защо нямаше търпение да напусне родния си град преди години. Вярно, че някои неща се бяха променили към по-добро, но все още не бе готова да говори за тях с Ерика. Разкриеше ли тайната си, със семейството ѝ бе свършено.

Гласът на Ерика я върна към реалността.

– Как се разбирате с мамчето ти? Още ли те побърква?

– Меко казано. Каквото и да направя, все ѝ се струва погрешно. Или съм твърде строга с децата, или пък твърде мека, или прекалено ги навличам, или не ги обличам достатъчно. Ту ги недохранвам, ту ги тъпча. Все ми повтаря колко съм дебела и мързелива... И това е само началото на списъка. Вече направо ми се повдига.