Камила Лекберг - Каменоделецът

Втренчи се с празен поглед в листовете и се опита да прогони мъглата, обгърнала съзнанието му, за да успее да свърши поне малко работа днес. В следващия миг телефонът иззвъня и Патрик буквално подскочи. Прозвучаха три сигнала, преди да се съвземе от първоначалния шок и да вдигне слушалката.

– Патрик Хедстрьом на телефона.

След десет минути вече бе грабнал якето си от закачалката до вратата и тичаше към стаята на Мартин Молин.

– Мартин, някакво старче е извадило труп с клетката си за омари.

– Къде? – попита Мартин учудено.

След тази драматична информация полицейското управление на Танумсхеде се пробуди от делничния си унес.

– До Фелбака. При кея до площад „Ингрид Бергман“. Трябва да тръгваме. Линейката вече е на път.

Мартин нямаше нужда от повторна покана. Принуден от мрачното октомврийско време, той също облече якето си и последва Патрик до колата. Изминаха бързо разстоянието до Фелбака и Мартин се хващаше уплашено за дръжката над вратата всеки път щом колата лизваше крайпътния бордюр при по-острите завои.

– За удавяне ли става въпрос? – попита Мартин.

– Откъде, по дяволите, бих могъл да знам? – сопна му се Патрик и в същия миг съжали за острия си тон. – Извинявай, почти не съм спал тази нощ.

– Няма нищо.

Мартин веднага бе готов да му прости, като виждаше колко изтощен бе Патрик през последните седмици.

– Знаем само, че тялото ѝ е намерено преди един час. Старчето смята, че е твърде добре запазено, за да е лежало дълго във водата, но то ще си покаже – промълви Патрик и се спусна надолу по хълма Галербакен към кея и привързаната към него лодка.

– Тя?

– Да, момиче е, дете.

– О, по дяволите – изруга Мартин и се ядоса на себе си, че не се довери на шестото си чувство днес и не остана в леглото при Пия, вместо да отиде на работа.

Паркираха при кафене „Брюган“1 и забързаха към лодката. Колкото и невероятно да беше, новината все още не се бе разпространила; не бе плъзнала наоколо и не се наложи да разбутват тълпа от любопитни зяпачи.

1 От шведски – кей. – Б. пр.

– В лодката е – каза старчето, пресрещайки ги при кея. – Оставих я да лежи там, за да не я докосвам излишно.

Бледността на стареца не учуди Патрик. И той самият придобиваше подобен вид всеки път когато имаше работа с мъртъвци.

– Къде точно я извадихте – попита той и така поотложи срещата с трупа.

Усети, как стомахът му се разбунтува, още преди да е видял мъртвото момиче.

– При остров Поршхолмен. От южната страна. Беше се увила във въжето на петата ми клетка. Иначе можеше и изобщо да не я открием. Особено ако теченията я бяха отнесли навътре в морето.

Патрик не се изненада от думите на стареца, който беше добре осведомен за всичко, що се отнася до удавниците. Всички от по-старото поколение знаеха, че труповете първо потъват на дъното, а след това, изпълнени с газове, бавно се издигат на повърхността, преди отново да се спуснат в дълбините и завинаги да изчезнат в тях. В миналото мнозина рибари срещаха смъртта в морската вода и Франс със сигурност бе участвал в търсенето на злощастните си другари.

Следващите думи на рибаря потвърдиха това.

– Едва ли е престояла дълго във водата. Тялото ѝ все още не е олекнало достатъчно, за да изплува на повърхността.

Патрик кимна.

–Това вече го казахте по телефона. Най-добре е да отидем да го видим.

Двамата с Мартин тръгнаха бавно редом към другия край на кея, където беше вързана лодката. Едва когато се приближиха до борда, видяха проснатото на дъното тяло. Момичето лежеше по корем и се виждаше само разпиляната мокра коса.

– Ето я и линейката. Ще изчакаме екипа, те да я обърнат.

Мартин кимна. Луничките и червената му коса буквално аленееха на фона на пребледнялото му лице. Едва се сдържаше да не повърне.

Сивото небе и засилващият се вятър създаваха мрачно настроение. Патрик махна на момчетата от линейката, които бавно свалиха носилката и тръгнаха към тях.

– Удавила ли се е? – попита единият от тях и кимна към лодката.

– Да, така изглежда – отвърна Патрик. – Не мога да кажа нищо повече преди аутопсията. С нищо не можем да ѝ помогнем. Трябва само да транспортирате тялото до болницата.

– Да, знаем – каза момчето. – Нека я сложим на носилката.

Патрик не възрази. Няма по-голям кошмар от това, да разследваш нещастни случаи с деца. Но след раждането на Мая това усещане се бе засилило стократно. Сърцето го прободе при мисълта за очакващите го задължения. Веднага щом идентифицират трупа, ще му се наложи да посети родителите ѝ и да разбие живота им.