Камила Лекберг - Каменоделецът

Момчетата от линейката вече бяха скочили в лодката и се подготвяха да свалят тялото на кея. Едното от тях внимателно обърна мъртвото дете по гръб. Мократа му коса се разстла по дъските като ветрило около бледото личице, а стъклените очи на момичето сякаш се взираха в пробягващите по небосклона сиви облаци.

В първия миг Патрик извърна лице, но след това прояви воля и погледна към момичето. И изведнъж сърцето му се сви.

– О, не, по дяволите!

Мартин го изгледа учудено и се досети.

– Познаваш ли я?

Патрик само мълчаливо кимна.

Стрьомстад, 1923

Никога не би изрекла тази мисъл на глас, но понякога се радваше, че майка ѝ е починала по време на раждането ѝ. Сега баща ѝ беше само неин. Майка ѝ не би позволила така лесно да го върти на малкия си пръст, поне с такова впечатление бе останала от чуждите разкази за нея. Баща ѝ нямаше сърце да откаже каквото и да било на осиротялата си дъщеря. Агнес бе напълно наясно с тази му слабост и се възползваше от нея при всеки удобен случай. Мнозина роднини и приятели на баща ѝ с най-добри намерения неведнъж се бяха опитвали да му отворят очите, но при всяко негово уклончиво „не“, любимата му дъщеря с красиво лице и големи очи проливаше по някоя сълза и успяваше, рано или късно, да го накара да се смили над нея и да изпълни желанието ѝ.

В резултат на това едва деветнайсетгодишна, Агнес беше вече една изключително разглезена млада дама, а повечето от често сменящите се приятелки не биха се поколебали да признаят, че в душата ѝ се таи доста злост. Поне така говореха момичетата. Момчетата обикновено не забелязваха нищо друго освен хубавото личице, големите очи и дългата ѝ гъста коса, с които омагьосваше и баща си.

Къщата им в Стрьомстад бе сред най-разкошните пос-тройки в малкото градче. Беше разположена високо в полите на планината, с изглед към морето. Можеха да си я позволят благодарение на наследството на богатата ѝ майка и на парите, които баща ѝ изкарваше от каменната кариера. Веднъж бяха на косъм да я загубят. Случи се през 1914 година, по време на стачката на каменоделците, които възроп-таха срещу политиката на големите компании. Не след дълго обаче размириците се поуспокоиха, а търговията с камъни процъфтя след войната и сега дори кариерата в Крукстранд край Стрьомстад работеше с пълен капацитет, за да успее да задоволи поръчките от Франция.

Агнес не се интересуваше особено откъде идват парите на баща ѝ. Бе родена в богато семейство и винаги се радваше на охолен живот. Нямаше значение дали парите са наследени, или заработени с тежък труд, стига да може да си купува с тях бижута и красиви дрехи. Беше наясно, че малцина одобряваха отношението ѝ към живота. Родителите на майка ѝ се бяха ужасили от избора на дъщеря си. Някакъв новоизлюпен богаташ с беден произход. Майка му и баща му не бяха хора от сой и никак не се вписваха в атмосферата на пищните приеми. Канеха ги на гости отделно в тесен семеен кръг. Дори и тогава срещите им бяха ужасно неловки. Горките хорица нямаха ни най-малка представа как да се държат в изисканите салони и не можеха да предложат никакви интересни теми за разговор. Родителите на майка ѝ така и не можаха да разберат какво бе намерила дъщеря им в Аугуст Шернквист, чиято истинска фамилия беше всъщност Першон. Не можеше да ги заблуди с опита си да се изкачи по обществената стълбица с помощта на новото си име. Поне внучето им носеше известна радост и те се състезаваха с баща му как да го поглезят най-добре.

– Миличка, отивам в кантората.

Агнес се обърна, когато усети, че баща ѝ влиза в стаята. Бе решила да посвири на рояла, седнала с лице към прозореца, най-вече защото знаеше колко добре изглежда в тази поза. Тя определено не беше особено музикална. Въпреки скъпите уроци, на които ходеше от малка, едва успяваше да се справи с нотите пред себе си.

– Татко, какво реши за роклята, която ти показах оня ден?

Агнес погледна умолително баща си и веднага усети вътрешната му борба между желанието да каже „не“ и пълната липса на воля да го стори.

– Скъпа, та нали наскоро ти донесох рокля от Осло...

– Но тя е подплатена. Татко, нали разбираш, че не бих могла да я облека на банкета в събота в тази жега?

Агнес сбърчи ядно вежди в очакване на ответната реакция. Дори баща ѝ да започнеше да се дърпа, винаги можеше да изкриви устни и в краен случай да пророни някоя сълза. Това обикновено вършеше работа. Той изглеждаше уморен и едва ли щеше да се наложи да използва повече хитрини. Предположението ѝ се оказа правилно.