Камила Лекберг - Каменоделецът

Всеки ден следеше внимателно дали Патрик ще удържи на думата си и ще се прибере в уречения час. Само да закъснееше пет минути и в душата ѝ се надигаше огромно раздразнение. Закъснееше ли повече, вкъщи го очакваше огромен скандал. Веднага щом прекрачеше прага, Ерика хвърляше Мая в ръцете му, ако, разбира се, пристигането му съвпадаше с някой от редките моменти на почивка между храненията. След това веднага се сгушваше в леглото с тапи в ушите, за да може поне за малко да избяга от детските крясъци.

Ерика въздъхна с телефонната слушалка в ръка. Всичко ѝ се струваше напълно безнадеждно. Добре, че от време на време можеше да си побъбри с Шарлот и да се разведри поне малко. Приятелката ѝ имаше две деца и винаги можеше да намери начин да я успокои – най-голямата ѝ опора в изпълнения със стрес делник. А колкото и срамно да звучи, на Ерика дори ѝ бе приятно да обсъди нечии други проблеми, вместо постоянно да мисли за своите.

На всичкото отгоре притесненията ѝ не се изчерпваха само с Мая. Откакто се роди дъщеря ѝ, почти не беше говорила със сестра си Ана. В редките случаи, когато се чуваха, Ана звучеше тъжно и унило, но продължаваше да я уверява, че всичко е наред. Ерика бе толкова погълната от собственото си тежко ежедневие, че нямаше сили да настоява. Едно бе сигурно – Ана имаше някакъв проблем.

Ерика прогони мрачните си мисли и даде на Мая другата си гърда, при което за малко не я разплака. После хвана тъжно дистанционното и пусна „Дързост и красота“. Очакваше с нетърпение следобедното кафе с Шарлот.

Старата жена бъркаше трескаво супата. Цялото домакинство лежеше на плещите ѝ – готвенето, чистенето и гледането на децата. Добре, че Албин най-после заспа. Лицето ѝ просветна при мисълта за внучето. То беше същинско ангелче. Рядко се чуваше да плаче. За разлика от другото. Челото ѝ се сбърчи, а движенията ѝ станаха още по-бързи. Супата се разплиска, над печката се изля дъжд от малки капчици и замириса на изгоряло.

Лилиан вече бе приготвила подноса на кухненския плот. На него имаше чаша, дълбока чиния и лъжица. Оставаше ѝ само да вдигне тенджерата от котлона и да налее парещата супа в чинията. Наслади се на благоуханния аромат на гозбата си и се усмихна доволно. Стиг обожаваше пилешка супа. Със сигурност щеше да си хапне с апетит.

Лилиан внимателно пое подноса и бутна с лакът вратата към горния етаж. Ужасно се дразнеше, че непрекъснато трябва да изкачва тези стълби. Някой ден ще си счупи крака и да ги види тогава как ще се оправят без нея. Бяха я превърнали в истинска робиня. Ето и сега например Шарлот се търкаля в леглото и мързелува. Дори не си направи труда да измисли по-добро извинение от поредния пристъп на мигрена. Пълни глупости. Ако някой би трябвало да страда от мигрена, това бе самата тя. Умът ѝ не побираше, как Никлас търпи подобно поведение. Даваше всичко от себе си в поликлиниката, за да може да издържа семейството си, а като се прибере вечер, домът им изглежда като след паднала бомба. Какво като живеят тук само временно – не може ли да поддържат поне малко ред и чистота? На всичкото отгоре Шарлот имаше наглостта да иска да ѝ помага с децата вечер. Вместо да го остави да си почине пред телевизора след тежкия работен ден и да занимава с нещо децата. Никак не е чудно, че момичето е толкова невъзпитано. Та нали то вижда как майка му се отнася с баща му – без капчица уважение. Крушата не пада по-далеч от дървото.

Лилиан се заизкачва решително нагоре по стълбата и тръгна с подноса към стаята за гости. Тук живееше Стиг, откакто се разболя. Не можеше да го остави да стене и пъшка в спалнята им. Тя имаше нужда от здрав сън, за да може да се грижи за него денем.

– Скъпи? – Лилиан открехна внимателно вратата. – Нали не спиш? Нося ти супа. Любимата ти. Пилешка.

Стиг ѝ се усмихна в отговор.

– Сега не съм гладен, може би по-късно – каза той уморено.

– Глупости. Никога няма да се оправиш, ако не се храниш. Хайде, поизправи се. Ще те нахраня.

Помогна му да се понадигне и седна на ръба на леглото. Започна да го храни като малко дете, като от време на време бършеше брадичката му.

– Така, така. Виж колко добре ти дойде малко супа. Знам отлично от какво се нуждае любимият ми. Само трябва да се храниш и скоро отново ще си на крака.

На лицето на Стиг отново се изписа невярваща усмивка. Лилиан му помогна да легне и зави краката му с одеяло.

– Къде е лекарят?

– Миличък, наистина ли си забравил? Никлас е лекарят и дори живее с нас. Сигурно ще мине да те види тази вечер. Той каза, че още веднъж ще прегледа диагнозата ти, и дори смята да се консултира с някакъв колега от Удeвала. Този кошмар скоро ще свърши.