Камила Лекберг - Каменоделецът

– А как се държи с Никлас?

– О, съвсем различно. Никлас е олицетворение на съвършенството в нейните очи. Непрекъснато припка около него и му се докарва. Явно го съжалява, че е обречен да живее с такава непрокопсана съпруга. Винаги ще си остане сляпа за грешките и недостатъците му.

– Той не вижда ли как се отнася с теб?

– Нали ти казах, че никога не си е вкъщи. А и тя се държи по-мило с мен в негово присъствие. Знаеш ли какво ми каза вчера, когато проявих глупостта да му се оплача? „Шарлот, мила, не можеш ли да си затвориш очите?“ Да си затворя очите? Ако продължа да ги затварям така, с мен е свършено. Толкова ме ядоса, че оттогава не му говоря. Сега сигурно седи в кабинета си и се самосъжалява, че му се е паднала такава опърничава жена. Изобщо не е чудно, че тази сутрин главата ми щеше да се пръсне от болка.

Шарлот чу някакъв шум на горния етаж и с нежелание се изправи.

– Май трябва да отида при Албин. Иначе майка ми пак ще ми се прави на мъченица... Слушай, мисля да мина следобед на едно кафе. Надух ти главата с моите проблеми, а дори не те попитах как си. Скоро ще се видим.

Шарлот сложи слушалката, набързо се среса, пое си дълбоко въздух и се заизкачва по стълбата.

Не, това не беше нормално. Дори никак. Изчете безброй книги за бебета и как се променя животът на хората, като станат родители, но нито една от тях не успя да я подготви за реалността. По-скоро ѝ се струваше, че всички тези писания са част от огромен заговор. Авторите обясняваха надълго и нашироко за хормоните на щастието, за това, как родителите се пренасят на седмото небе от радост в мига, в който поемат новороденото на ръце, и как цялото им същество се изпълва с окриляваща любов веднага щом го зърнат за първи път. Вярно, тук-там се прокрадваше по някое признание, че бъдещите майки може би ще изпитват по-голяма умора, но дори и тези предупреждения бяха завоалирани с романтични думи и представляваха неизменна част от хвалебствената ода за майчинството.

Пълни глупости! След два месеца като майка Ерика бе убедена, че книгите са пълни с безсмислици и лъжи – същинска пропаганда! Никога преди не се бе чувствала толкова нещастна, уморена, ядосана, отчаяна и изтощена, както след раждането на Мая. Сърцето ѝ така и не се изпълни с обещаваната окриляваща любов, когато положиха червеното, врещящо и, да, грозно бебе на гърдите ѝ. Наистина постепенно започна да усеща по-силни майчински чувства, но все още ѝ се струваше, че някакъв чужд човек всъщност е превзел дома им. Дори съжаляваше, че изобщо решиха да си родят дете. Толкова им бе добре заедно. Защо им трябваше да се поддават на натиска на човешкия егоизъм и желанието да продължат съвършения си род. Това съдбоносно решение промени напълно живота им, а нея превърна в денонощно включена машина за мляко.

Умът ѝ не побираше как едно малко дете може да е толкова лакомо. Мая бе като залепена за напращелите гърди на Ерика. На всичкото отгоре те бяха станали тройно по-големи и Ерика имаше чувството, че се е превърнала в две огромни ходещи цици. Физически изглеждаше плачевно. След зав-ръщането си от родилния дом тя все още изглеждаше като бременна и беше доста по-трудно да отслабне, отколкото очакваше. Единствената ѝ утеха бе, че и Патрик доста понапълня по време на бременността ѝ. През цялото време ядеше като вълк и натрупа няколко излишни килца в кръста.

Поне вече не изпитваше физическа болка, но непрекъснато се потеше и се чувстваше подпухнала и грозна. Краката ѝ бяха небръснати от няколко месеца, а дългата ѝ до раменете коса се нуждаеше от фризьорска грижа. Може би щеше да е добре да си направи някой друг кичур, за да прикрие ужасния сив нюанс, който загрозяваше обичайния ѝ рус цвят. Ерика се унесе за миг в мечти, но щастието ѝ не трая дълго. Как, по дяволите, щеше да намери време да отиде до града? О, как завиждаше на Патрик, който прекарваше поне осем часа на ден в нормалния свят на възрастните хора. Докато тя си общуваше най-вече с телевизора и прескачаше от канал на канал, докато Мая сучеше.

Патрик непрекъснато я уверяваше, че предпочита да остане с нея и Мая вкъщи, отколкото да ходи на работа, но очите му го издаваха – в тях се четеше единствено облекчение, че може поне за няколко часа да напусне малкия им затвор. Разбираше го отлично. Но същевременно усещаше все по-силна горчивина. Защо трябваше да понася сама последствията от взаимното им решение? Нима отглеждането на деца не бе семейно начинание? Той също трябваше да поеме своята част от отговорността.