Майкъл Крайтън - Пясък през пръстите

- Лили?

- Майката на Лиза. Лили Кастелани.

Името му прозвуча познато. Лили Кастелани беше френско-италианска графиня, писъкът на довоенен Лондон, най-елегантната, най-изтънчената домакиня, най-желаната жена в града.

- О - каза Пиърс. - Тя знае ли?

- Лиза? Не, разбира е. Тя мисли, че родителите й са загинали в лондонския пожар. Всъщност майка й загина. Тя беше красива жена.

- Кой е бащата?

- Мой много близък и скъп приятел. Не бих искал да навлизам в подробности, извини ме. - Гроувър тъжно поклати глава. - Исках да се оженя за нея, но тя не искаше и да чуе. Ужасно неконвенционална - единствената жена, която ми отказа. След войната разбрах, че детето било изпратено в провинцията, когато започнали бомбардировките. Намерих я и уредих регистрите. Не можех да я осиновя - не ме смятат за подходящ настойник, но успях да се погрижа да получи всичко, от което има нужда. Превърнах се в нещо като чичо, но съм искрено привързан към нея и се чувствам отговорен.

Той сви рамене.

- Та това е. Но ти още не си отговорил на въпроса ми.

- Нямам отговор.

- Винаги съм те харесвал, Робърт.

- И все пак нямам отговор.

- Толкова дяволски упорит - каза Гроувър и отиде до прозореца. - Вие, американците, се гордеете с това. Национална черта ви е. Надявам се да съзнаваш, че когато умра, тя ще бъде много богата жена.

- Не се продавам - каза Пиърс ядосано.

Гроувър се усмихна.

- Това се надявах да чуя.

- Трябваше да знаеш, че ще кажа това.

- Човек не може да е сигурен - каза Гроувър. -Перспективата за пари прави странни неща с хората.

Разтреперан от страх, Хамид Искандер с мъка се изправи на крака. Погледна посетителя си и успя да смотолеви на арабски:

- Сър, каква приятна изненада.

- Не се и съмнявам — каза Варезе. Той стоеше прав и махна на прислужника да внесе малка картонена кутия. Постави я върху бюрото на Искандер.

- Седнете - каза Варезе.

И двамата седнаха и се загледаха над кутията. Накрая, понеже не можеше да изтърпи повече, Искандер попита:

- Какво има в кутията?

- Ти си глупак - каза Варезе, тъжно клатейки глава.

- Да, сър.

- Работиш тук, още отпреди аз да стана директор на старините. Оставих те да продължиш с мързелуването си, само защото нямах доказателства, че си оплескал нещо.

- Да, сър.

- Но вече имам доказателство. Можеш ли да се сетиш какво?

- Да, сър - каза Искандер, свеждайки глава.

Варезе беше искрено изненадан.

- Наистина ли?

- Знам - каза Искандер - какви са обвиненията срещу мен. Знам, че съм виновен, но ви моля да не я закачате. Аз съм просто мъж, а жените...

- За какво говориш?

- За вината си - каза Искандер. - Може би сте я видели. Тя е красива и не мога да устоя на изкушението да прекарвам по някой и друг следобед - не всеки следобед, дори нито един следобед тази седмица - до нея. Не мога да устоя.

- Глупак - раздразнено каза Варезе. — Мислиш ли, че ме е грижа за дебелата ти любовница?

- Не е дебела!

- Глупак! - Варезе отвори кутията и извади парче полиран камък. Сложи го пред Искандер, който се потеше обилно.

- Какво ще кажеш за това? - Варезе мрачно се усмихна. - Питам те в качеството ти на регионален представител на Службата по старините в Луксор. Питам за професионалното ти мнение.

Искандер колебливо взе камъка и го завъртя в ръката си. Опипа изваяните форми.

- Това е скарабей.

- Блестящо.

Искандер сви рамене.

- Продават ги навсякъде. По улиците на Луксор можеш да си ги купиш от кварц, който досущ прилича на лапис лазули. Петдесет пиастри, сто за по-големите. Правят ги в дома на Абдул...

- Дано аллах опази глупците — каза Варезе с въздишка. - Мислиш, че това е кварц?

Искандер млъкна, присви очи към камъка и прехапа устни.

- Да не казвате, че е истински лапис лазули?

- Да, бивши служителю. Това е истински лапис лазули.

- Значи е оригинален и безценен артефакт!

- He - Варезе поклати глава. - Поръчай чай.

- Но ако е истински...

- Поръчай чай - нареди Варезе.

Искандер стана бавно.

По-късно Варезе се успокои. Искандер започна да мисли как да си върне благоволението на шефа си и да запази работата си. Единствената му алтернатива беше транспортното министерство, където работеше братовчед му, но там заплатата беше по-малка, а работното време - по-дълго, така че не ставаше.

- Скарабеят - каза Варезе - попадна в ръцете ми миналата седмица. Богат посетител дойде в музея и беше толкова впечатлен, че поиска да направи дарение. Аз, естествено, се съгласих. В края на срещата ни той шеговито извади скарабея, който купил сутринта на пазара в Кайро. Каза, че знаел, че е фалшив, но все пак искал мнението ми. С такива глупости трябва да се примирява човек, когато става дума за дарение.