Майкъл Крайтън - Пясък през пръстите

- Тук може би има неща за около пет милиона долара- каза Пиърс.

- Повече - каза Барнаби. - Много, много повече.

Пиърс се ядоса.

- Съжаляваш, че участваш ли?

- Не - каза Барнаби. - Разбира се, че не. Просто...

- Можеш да разсъждаваш над неохотата си край басейна на новата си къща някъде в планините в някоя страна, заобиколен от обожаващи те жени - каза Пиърс. - Тогава ще премисляш нещата. Ще имаш време, защото ще бъдеш богат.

- Добре — каза Барнаби.

Пиърс взе позлатен дървен бастун. Дръжката беше изваяна във формата на човек, асириец, ако се съдеше по чертите и квадратно оформената брада. Погледна го и се опита да си представи властта на царя, силата на войските му, богатството на съкровищата му - гробницата беше просто пример.

Подпря се на него. След три хиляди години бастунът издържа.

А после изведнъж се строши.

Идеална нощ, мъртвешка тишина под бледата четвъртина луна. С угасени фарове лендроувърът изръмжа по калния бряг и спря. Слязоха и чуха тихия плисък на водата.

Никос беше изкарал лодката на брега по-рано вечерта. Сега ги чакаше, пушейки. Пиърс извади сандвич и му го подаде.

- Лиза си помисли, че може да поискаш това - каза той.

- Права е - каза той и го захапа.

- А аз си помислих, че може да поискаш това - каза лорд Гроувър и му подаде бутилка алкохол.

- Господи! - Той глътна шумно, после остави бутилката. - Метакса! Откъде я намери?

- От Атина. Взех я на връщане.

Никос отново отпи.

- Как мина пътуването? - попита Пиърс.

- Скучно.

- Проблеми да намериш лодката?

Никос се замисли за момчето и скарабея. Сви рамене.

- Не.

- Добре. По-добре да товарим веднага, преди някой да ни види.

Имаше седем големи кашона, всичките тежки. Отне им почти половин час да ги натоварят във фелуката, която скърцаше и стенеше при всяка нова тежест. Пиърс метна опърпано одеяло върху стоката и отстъпи към брега.

- Май това е всичко. Внимавай, защото тези кашони струват много пари.

Никос кимна и върна бутилката на Гроувър.

- Задръж я, ще ти трябва.

Никос им махна:

- Ще се видим в Кайро.

- Виж - каза Гроувър, - искаш ли пушка?

- Не. За какво ми е?

- За да застреляш някого - каза Гроувър.

- От кръвта се потискам.

- Колко има до Кайро? - попита Пиърс.

- Десет дни, може би дванайсет.

- Помниш ли плана?

- Помня.

- Успех.

- Благодаря.

Оттласнаха лодката и наблюдаваха как платното се издига, то беше мъртвешки сиво на лунната светлина. Никос им помаха за последно.

Те се върнаха в лендроувъра.

За Никос дните течаха в тихо еднообразие. Нищо не се случваше, нищо е не се променяше. Фелуката му се носеше бавно по течението на реката покрай големите градове Кус и Кена и по-малките селца Хузам, Санхур, Данфик, Абнуд. Той премина през пустинята, която започваше рязко там, където свършваше зеленината, и мина покрай пеещите работници в полята. Жътвата на захарната тръстика, памука, ечемика и зърното бе започнала, за да изпревари разлива през юни. Беше време на усилена работа, въпреки че той едва я забелязваше. Пейзажът сякаш с лекота отнемаше дребните постижения на хората.

Още по-надолу трафикът по реката се усили. Лодките станаха по-големи и по-широки. Моряците ги наричаха нагар. Натоварени така, че планширите се подаваха на сантиметри над водата, те често засядаха, събитие, съпроводено от диви караници на борда и много викове.

Вечер Никос винаги спираше. Искаше да бъде свеж по време на плаването през деня, нямаше да е добре да потъне с цялото съкровище на борда. Когато слънцето залезеше, той гледаше как моряците, пъргави като маймуни, се катерят по мачтите и свиват платната в здрача.

Когато си лягаше, подпираше краката си на кашоните със злато. Приятно усещане. Забрави за скарабея.

В лагера петте дни преди завръщането им в Кайро бяха спокойни. Опаковаха багажа и си говореха. Барнаби ги забавляваше с истории за фараони, анекдоти за любов и война, честност и алчност. Запасът му беше неизчерпаем, паметта - безпогрешна.

- Знаете ли - каза той една вечер, - че и в древността е имало мародери и са ги залавяли.

- Не ми се слуша за това - каза Конуей.

- Всъщност е много интересно.

- Обесили ли са ги?

- Не.

- Разкъсали са ги на парчета?

- Не.

- Удавили са ги? Изгорили са ги на клада?

- Не.

- Разминало ли им се е?

- Да, очевидно.

- Разкажи тогава.

- Ами - започна Барнаби - имало един мъж на име Песер, кмет на Източна Тива, който живял по времето на Двайсетата династия под управлението на Рамзес IX. Той имал съперник, Певеро, и разбрал, че Певеро ограбва гробници - десет царски гробници, за да бъдем точни. Така че Песер го издал на губернатора на региона и губернаторът изпратил отвъд реката в некропола официална комисия, която да разследва и да провери обвиненията. Изглежда, че комисията била подкупена. Тя заключила, че била ограбена само една гробница, а не десет и организирала специална протестна демонстрация срещу неоснователните обвинения на Песер. Паверо се измъкнал безнаказано. Някои смятат, че самият губернатор вземал част от плячката.