Майкъл Крайтън - Пясък през пръстите

- Те не ви хапнаха? - попита Искандер със сериозно изражение.

- Не.

- Много хубаво.

Той се поколеба, изглеждаше смутен. Накрая каза:

- Аз ще взема.

- Кобрите ли? - Барнаби се изненада.

- Да, моля.

- Заповядайте. Но за какво са ви?

Искандер отново се поколеба.

- Някои човеци харесват.

- Кои?

- На пазара.

- Не разбирам.

- Те са... едни неща.

Любопитството завладя Барнаби. Макар да знаеше, че Искандер се гордее с английския си, той каза:

- Обяснете ми на арабски.

Искандер, едновременно засегнат и облекчен, обясни, че аптекарите стривали някои части от кобрата, особено зъбите и очите, и ги продавали. Казвали, че лекуват безплодие и импотентност.

- Прави те силен - каза той, показвайки с жест. — Можеш да държиш цяла нощ, цял ден и цяла нощ. Десет жени, двайсет жени, няма значение.

- Удивително.

Хамид Искандер вече изглеждаше съвсем притеснен.

- Mafeesh keteer fuloos — каза той. Нямал много пари.

- Не може да плащате - каза Барнаби с лек поклон.

- Това е нашият подарък за вас.

- Mutta shaker.

- За нас е удоволствие.

- Скромните ми благодарности.

Барнаби си помисли, че като подари кобрите на Искандер, ще притъпи бдителността му, но беше сбъркал. Арабинът направи пълна инспекция на лагера и забеляза, че Никос го няма.

- Той се върне скоро за обяда?

- Вероятно - каза Барнаби.

- Да.

В този момент излезе Лиза и послушно протегна ръка за влажната му целувка.

- Извинете - каза той. - Вие много ли сте красива днеска?

Лиза се стресна.

- Да.

- Да. Благодаря ви. И аз съм доволен.

Той стоеше и се усмихваше, пристъпвайки напред-назад в своя собствен нервен танц.

- Да ви видя толкова добре отново.

- Благодаря.

- Да?

„О, Боже!“, помисли си Лиза.

Най-забележителното в пейзажа беше неговата монотонност. Не се променяше. Всяко село беше като предишното - всяко водно колело, задвижено от търпелив бивол, беше като всяко друго. Цветовете, прашното кафяво, зеленото и бледото червено на скалите, не се променяха. А слънчевата светлина беше убийствена.

Никос бе скрил главата си под качулка и се опитваше да седи под сянката на платното. Слънцето беше безмилостно. Беше подминал Комомбо по обед, притихнал град, хората се бяха изпокрили от жегата. По това време на деня в реката имаше малко лодки, жегата трептеше над повърхността на водата, изкривявайки образа на единственото бяло платно надолу по течението.

За него това беше опасно време. Нил сменяше течението си почти ежедневно. Единственият начин да избегне пясъчните плитчини беше да следва местния трафик, който знаеше къде водата е плитка. Сега се оказа сам в реката, никой не плаваше пред него и не проверяваше дълбочината с пръчка и той се чувстваше несигурен. Често усещаше как лодката задира дъното, но досега не беше засядал. Имаше голям късмет.

По-рано същия ден покрай брега видя жени, дошли от селата си за вода с делви на главите. Дръгливи магарета с щръкнали ребра също носеха делви. Подкарвани от крещящи момчетии. Тук-там водеха по някоя камила на водопой.

Но сега всички си бяха у дома, почиваха си, чакаха слънцето да започне да залязва.

Той се заслуша в носа на лодката, който пореше водата.

След още един ден щеше да е в Луксор. Бръкна в джоба си и напипа малкия син квадрат, който щеше да закачи на платното и да го вдигне, когато зърнеше хълмовете на Тива. Така хората от лагера щяха да разберат, че е завършил пътуването успешно.

Много гръцки сигнал, помисли си той.

- Хей - каза Пиърс, - внимавай къде пипаш.

Лиза разглеждаше снимките, които бяха направили в гробницата. Бяха изхабили няколко филма, цветни и черно-бели.

- Защо?

- Не бива да ги пипаш без ръкавици.

- О.

Той взе кърпичка и избърса отпечатъците, които бе оставила.

- Не искам да те видя в затвора - каза той.

- Робърт, това е най-милото нещо, което си ми казвал цял ден.

Тя се усмихваше. Той я целуна по носа.

- Хубав нос - каза. - Хубави очи, хубава уста.

Тя се изкикоти.

- Робърт!

Той се дръпна и бръкна в джоба си.

- Добре, купувам те. Хубави зъби? Да видим.

Тя отвори уста, но бързо я затвори, дразнейки го.

- Не е зле. Добра домакиня. Силна. Колко струваш?

- Много съм разумна.

- О, това го знам. Но колко струваш?

- Десет милиона долара.

Той се намръщи. Неговият дял от парите.

- Мислех, че няма да говорим за това.

- Добре, няма. Кога идва Никос?

- Сигурно утре, ако всичко мине добре.

Искандер си тръгна следобед, влачейки кобрите след себе си. Те работиха усилено в гробницата през нощта. Сандъците със скъпоценности и предмети от чисто злато бяха внимателно опаковани в кашони и натоварени в лендроувъра. Избраха доста неща.