Клайв Къслър - Брегът на скелетите

— Търсих във всяко речно корито, което прекосихме през последните пет дена — отговори Райдър.

Мъжете останаха смаяни. Никой от тях не беше разбрал, че са прекосили пресъхнали реки. За тях пустинята беше безлика и празна. Това, че Райдър беше забелязал тези корита, затвърди тяхната увереност, че ще ги измъкне от този кошмар.

Той продължи:

— Онзиденшното беше многообещаващо, но не бях сигурен, за да си позволя да губя време. Предполагам, че сме на два или може би три дена от крайбрежието, което означава, че тази част на пустинята получава влага от океана, а защо не и по някоя буря от време на време. Момчета, ще намеря вода. Може да сте сигурни в това.

Това беше най-дългата реч на Райдър, откакто беше наредил на мъжете да зарежат оръжията си, и затова постигна желаното въздействие. Братята Уотърман започнаха да се усмихват, Джон Варли успя да изпъне рамене и дори младият Смайт престана да се люшка.

Студената луна се заиздига зад гърбовете им, а слънцето потъна в далечния Атлантически океан и скоро небето се покри с повече звезди, отколкото човек би могъл да преброи дори да имаше няколко живота. Пустинята беше тиха като черква, с изключение на съскането на пясъка, раздвижван от обувките и копитата, и случайното изскърцване на кожените такъми. Мъжете крачеха равномерно и умерено. Райдър добре съзнаваше колко са слаби, но никога не забравяше за онези, които ги следваха по петите.

Той обяви първата почивка в полунощ. Природата на пустинята се беше променила. Макар че все още с мъка крачеха през дълбок до глезените пясък, в много от долините срещаха места, покрити само с камъчета. Райдър забеляза в наносите стари дупки за водопой. Места, където големи и малки антилопи бяха копали в твърдата повърхност на котловината, търсейки подземна вода. Не видя признаци, че хората са ги използвали и предположи, че са пресъхнали преди векове. Той не спомена за откритието си на другите, но то засили увереността му, че ще им намери пълен кладенец.

Позволи им да изпият двойна дажба вода, защото беше уверен, че още преди съмване ще успее да напълни отново манерките и да напои конете. А ако не успееше, нямаше никакъв смисъл да пести дажбите, защото на другия ден пустинята така или иначе щеше да ги убие. Райдър даде половината си дажба на своя кон, но спътниците му лакомо изпиха своите, без да се замислят за товарните животни.

Половин час след като бяха тръгнали отново, рядък облак затули луната. Когато той отмина, на лунната светлина нещо на земята привлече очите на Райдър. Според компаса и звездите той вървеше право на запад и никой от мъжете не каза и дума, когато внезапно зави на север. Забърза пред останалите, усещайки ронливата земя, която се трошеше под подметките на обувките му, и щом стигна до мястото, се отпусна на колене.

То представляваше лека вдлъбнатина в иначе равната долина. Райдър огледа мястото и се усмихна леко, когато видя парченца от черупка и едно почти здраво яйце, като се изключи дългата пукнатина, която продължаваше като разлом по гладката му повърхност. Черупката беше голяма колкото юмрука му, а на върха й беше пробита спретната дупчица. Запушалката й беше направена от изсъхнала трева, смесена с дървесна смола. Това беше една от най-ценните вещи на бушмените, с пробитите яйца от щраус те пренасяха вода. Това се беше спукало, когато са го пълнили, и вероятно бе обрекло на гибел цялата група, която последна беше използвала кладенеца.

Райдър сякаш усети физическото присъствие на техните духове, които го гледаха от бреговете на древното речно корито. Дребни духове, които не носеха нищо друго, освен корони от тръстика на главите си и колани от сурова кожа с торбички за щраусовите яйца и колчани за малките отровни стрели, които използваха за ловуване.

— Райдър, какво намери? — попита Джон Варли и се отпусна на колене до водача. Някога блестящата му черна коса се спускаше изтощена по раменете му, но той някак беше успял да запази пиратския блясък в очите си. Очи на отчаян заговорник, тласкан от блянове за бързо забогатяване, готов да рискува живота си, за да ги осъществи.

— Вода, господин Варли — макар да беше двадесет години по-възрастен от него, Райдър се опитваше да говори почтително с всички свои клиенти.

— Какво? Наистина ли? Но аз нищо не виждам!

Братята Уотърман се отпуснаха на близката скала. Питър Смайт рухна в краката им. Тим помогна на момчето да се изправи и опря гърба му в проядения от водата камък. Главата му се отпусна на тесните гърди, а дишането му беше необичайно плитко.